„Екстазис“, Радослав Бимбалов
издателство „Сиела“
„Не съм бил различно дете. Страхувах се от нормалните страшни неща.“ „Казвам се Михаил. Почти не помня какъв съм бил преди.“ Той е софийски дингил с дънки и черна тениска с логото на рок банда, а косата му постоянно стърчи поне в три различни посоки. Мисли критично и обосновава решенията и действията си с примери от Библията, природните науки, философията и литературата. За майка си той е смисълът на живота, а за него смисълът е Лара – момичето с ръждивите коси, вълшебните лунички (в това число и 11 невидими), Лара, която първа му показва как да излезе извън себе си и извън света.
Екстазът е точно това – да потънеш толкова дълбоко и съсредоточено в нещо възхитително, било то обект, действие или състояние, че душата ти да напусне тялото. Да не си на себе си.
Статията в Уикипедия все едно е написана специално за романа на Радослав Бимбалов: „По време на екстаза човек не е в контакт с обикновения живот и не е способен нито да общува с други хора, нито да предприема нормални действия. Изживяването може да бъде кратко във физическо време или да продължи с часове. Субективното възприятие на времето, пространството или себе си може силно да се промени или да изчезне по време на екстаза. Например, ако човек се концентрира върху физическа задача, тогава всякакви интелектуални мисли могат да спрат. От друга страна, извършването на духовно пътуване в екстатичен транс включва прекратяване на доброволното телесно движение.“
Точно такъв опит натрупва Михаил и по време на живота, и след него. Втората част на романа се отнася за това, което се случва, след като една статуя пада от високо и го премазва. Оказва се, че след смъртта – или по-точно казано по време на смъртта – освободен от грижата за тялото и всички неприятни телесни усещания, човек изпитва истинска наслада.
Там, „вляво“ от живота, Михаил има важна задача. Той придружава различни хора в последните им часове и в мига, когато умират, поема последния им дъх, за да го съхрани. „Сякаш този дъх имаше важна работа да свърши вътре в тялото. Човек задържа последната си доза въздух, но не за да й се наслади. Тази заключителна порция кислород спринтира през органите, вените, мозъка, за да обере мълниеносно всичко необходимо. Животът има няколко секунди, за да си събере багажа и да напусне тялото, като при земетресение. Ей този багаж е ценността на последния дъх. Той прибира истерично всичко, което се изпречи пред него – най-скорошните усещания и емоции, грабнати набързо. Финалното дихание хуква с този екстаз и яхва последната евакуация, през устните.“ По подобие на своя съименник, архангел Михаил, той е до смъртниците.
Тази част на романа е истинска галерия от щастливи образи. Възрастна жена, която в халюцинациите си вижда своята починала сестра близначка; манекенка, свела поглед към снимката на дъщеричката си; незрящ, който се разбива в пропаст, яхнал мощен мотор…
Но романът не е възхвала на смъртта, а на любовта. Парадоксално, тя предизвиква екстазно сливане на душата и тялото. Тя е валиден билет за многократно пътуване в двете посоки. Любовта е човешкото тържество над боговете.
