- Това е първият ви моноспектакъл, как се престрашихте да застанете сама срещу публиката?

- „Променяне“ е създаден в сътрудничество с много хора, на първо място Гергана Димитрова, за която това е вече четвърти моноспектакъл. Гергана като режисьор и продуцент върви по нелекия път на независимия театър в България вече над 10 години. Това е много трудно начинание в една страна, където културата и изкуството въобще не са сред приоритетите на властта. Стигнах до нея, защото има огромен опит с боравенето в драматизиране на книги и в работата с модерни, иновативни средства на театралната сцена. Тя е доста смел експериментатор, осмели се да ми повярва във всички мои въображенчески бури на ума и ми помогна да ги реализираме на сцена. За мен този спектакъл е едно човешко откровение. Лив Улман и нейната енергия доведоха в моя живот съвсем нови хора, професионални партньори, с които не съм работила досега.

- Защо избрахте Лив Улман?

- Защото се разпознах в нея. Просто има такива книги, подаръци от съдбата, които идват понякога в много труден за теб момент. Нейната книга ме успокои като актриса – защо решаваш да бъдеш актьор, какво трябва да даваш от себе си в професията, за свръхочакванията в тази професия.

Разпространеното мнение за актьорската работа е, че тя е една от най-сладките в света - ти се забавляваш и за това дори ти плащат. То това се отнася за всяка професия, свързана с театъра и киното, но актьорите обират най-много парсата, защото мнението е "ее, гледай сега, тя е красива, плащат й за това, пък тя играе себе си, кво толкова". А всъщност това е един доста шизофреничен,  мъчителен вътрешен процес - да изиграеш всеки път различни хора. И Улман наистина показва как се възпитаваш вътрешно да отглеждаш други хора у себе си, а в същото време да не губиш собствения си център, себе си като човешко същество, докато съвместяваш в едно и също тяло доста души, доста житейски пътища.

В пиесата става дума и за цената на известността, както и за мястото на жената в социума. Книгата на Лив Улман е писана в периода 1975-1977 г., но много неща са общовалидни и днес, 2019 г. Ние продължаваме да живеем в йерархичен социален ред, изграден изцяло от мъже.

- Другата „топла връзка“ на спектакъла е с Ингмар Бергман. „Променяне“ бележи един вид ваше творческо пълнолетие – точно преди 18 години изиграхте забележителната Хелена в „Есенна соната“.

- Спектакълът е посветен на 100-годишнината от рождението на Бергман, от появата на това явление. Хелена беше моят балансьор, защото беше излязъл "Дунав мост" и всички решиха, че това е Йоана Буковска. Но слава богу, кастингът на Младен Киселов се появи веднага след това. Това бе и първата ми роля като професионална актриса. Тъй като имам доста театрални изяви и преди ВИТИЗ, вече бях разбрала, че театърът има различни измерения всеки път в зависимост от това с кого работиш - след работата с Крикор Азарян, с Гриша Островски, с Бойко Богданов. За публиката вероятно изглежда еднакво - все представление, но не, пътят дотам е различен в зависимост от това кой те води. Научаваш много неща за нелицеприятната страна на професията, но и за чудесата, които ти се случват на сцената. 

Та покрай Бергман срещнах един друг режисьор, който те заставя да бъдеш много истински, за да присъстваш 100% в сюжетите, които е създал. Опитвам се всеки път, когато говорим за "Есенна соната" и Бергман, да си спомням за Младен – за неговата човечност, неговата светлина и неговата отвореност към всички, които обитават сградата на театъра. 

- Присъства ли у вас страх, опасение, че се съизмервате с най-големите?

- Естествено, че си се чудя на куража. Но изкуството не се дели на по-големи и по-малки. Истината е това, което ме вълнува на сцената – искам да бъда вярна на героините, които играя. По същата плоскост се движат и изследователите Бергман и Улман - да предложат на хората парче истина. Да, ти се чувстваш малък, чувстваш се в България, ти не си Бергман, не си Улман, но когато си в тяхната компания, преди всичко ти се чувстваш себе си - и това чувство трябва да го споделиш. Макар понякога по много жесток и мрачен начин, те говорят наистина на езика на душата. Когато си направил нещо общовалидно за хората като човеци, тогава няма значение националност, век, епоха, в която живееш. И ако някой след теб се разпознае в него, негов дълг е да го популяризира - за да може хората да се чувстват общност в доброто, в озаряването си, да търсят смисъла дори в големите катаклизми, дори в големите мракобесия, в които всеки от нас затъва. 

- От години играете на свободна практика. Как взехте това решение?

- Гледната ми точка много се промени, след като родих. Когато се появи дете, приоритетите се пренареждат. Ти искаш да си при детето си и нещата, които те откъсват от него, от които го лишаваш като майка, е добре да си струват. В това не влизаше вегетирането ми в една трупа, в която целта е да се пенсионираш, а не да се развиваш като актриса. Съжалявам, че ще заговоря за това, но когато заплатата ти е 500 лева, а ти трябва да плащаш 900 лева на месец за детегледачка на двете ти деца, и работиш седем дни от седмицата за тези пари, се оглеждаш и си казваш - е, това защо го правя? Аз нямам нуждата да съм в тази професия, ако това е цената и това е резултатът. По-добре на свободна практика и да рискувам да нямам работа. Да, България не е приспособена за този начин на функциониране на свободните актьори, режисьори, но когато имаш куража да го направиш, като затвориш една врата - но решително, в себе си, без да демонстрираш и да правиш фасони - наистина се отваря друга. Балансът между актриса, жена и майка също е нещо, за което говорим в представлението. 

- Вие сте и успешна тв актриса още от 90-те години до днес - с току-що приключилия сериал „Откраднат живот“.

- Четирите сезона на „Откраднат живот“ ми заеха две години – изтощителна, но и удовлетворяваща работа. Тя ми помогна да разбера, че не съм си сбъркала професията – благодарение на цялата обратна връзка и любов, който получих от публиката. Не правя разлика между качеството си на присъствие като актриса - независимо дали е телевизия, кино или театър, отговорността, поемайки една роля, е винаги една и съща. Много колеги казват - стига си се вживявала, това е телевизия. Не разбирам какво значи това. Че телевизията се води масмедия, това не значи по-ниско качество - значи, че достига до масовата публика, до много хора, но тези хора не бива да бъдат подценявани. Аз просто съм се родила във време, когато киното ни е много ощетено, така че сериалите са възможността ми да работя пред камера. Мисля, че хората са много благодарни, когато видят искреността, с която присъстваш в ролите си. Винаги си личи уважението и това, което влагаш. Екранът е много особено огледало - каквото вложиш, то се мултиплицира и ти се връща.