"Режимът досега беше лични карти на всички, без значение дали отива в съда, или има нещо срещу него. Ние казваме: Да. Има ли някой, който да има претенция с държавата, така да обобщя, или съда към него, даваме му временен документ и с него не може да мине границата, а досега с личната карта, да, той е осъден. Там той чака нещо да се случи и през това време се разхожда из Европа и ние не можем да го хванем. Има такива примери много, отново да не казвам с имена."
Феновете на вътрешния министър Валентин Радев вероятно веднага са разпознали неподражаемия му стил. По традиция, за да вникнеш в оплетената мисъл на МВР шефа, ти трябва преводач. Което понякога е забавно, друг път не чак толкова. Неясните му думи
предизвикаха притеснения у много хора,
дори такива, които не са обвиняеми или подсъдими.
В случая министърът говори за т. нар. заместващи документи, които са записани в закона от цели 3 години. Тези лични документи трябваше да решат огромен проблем - бягствата на обвиняеми и осъдени. Разбира се, до ден-днешен нищо не са решили. Първо, защото изобщо ги няма. И второ, дори и да ги има, не е много ясно каква ще е ползата.
Но всичко по реда си. Годината е 2015 г. Наскоро в чужбина е избягал осъденият за тройно убийство на пътя Хуриет Сюлейманов. Той е поредният от върволицата бегълци като Илиян Тодоров (осъден до живот за двойно убийство пред дискотека "Соло" през 2009 г.) и братя Галеви. Главният прокурор Сотир Цацаров предлага на парламента промени в Наказателно-процесуалния кодекс (НПК). Идеята - на обвиняеми с наложена забрана да напуска страната да се отнемат личните документи и да им се издават заместващи, същите на външен вид, но разпознаваеми с технически устройства от граничната полиция.
"С чакане работата не става. 10 години стоим в това положение, хайде сега да променим закона, за да направим нещо", казва главният прокурор, след като преди това е заявил, че промените не са перфектни. Те обаче минаха през парламента по бързата писта. И... бяха забравени.
На МВР му трябваха повече от 3 години,
за да се задейства по темата. А когато все пак го направи, министърът така обясни какво предстои, че никой нищо не разбра. Може би и той самият.
В началото на миналата година "Сега" попита вътрешното министерство какво се случва със заместващите документи. "Ще бъдат предприети действия за обсъждане на законодателни промени в следващото Народно събрание. Окончателни идейни проекти ще бъдат представени за утвърждаване от Министерския съвет, едва след което може да се пристъпи към издаването на конкретни български лични документи", гласеше отговорът.
Следващото Народно събрание дойде, а пък на пишещите разпоредби в МВР им се появи вдъхновението година по-късно. Какво точно обаче предстои, е пълна мистерия.
Първо, за да има такива документи, трябва някой да ги произведе, т. е. частна фирма, избрана с търг. Второ, никой няма идея какво точно ще представляват въпросните заместващи документи. Те и не съществуват в правния мир. Следователно трябва да се променят закони, в най-добрия случай поне този за личните документи, където
те да се опишат
Трето, още през 2015 г. срещу идеята за заместващи документи имаше редица критики. Например, че ако тези документи се различават от обикновените, на практика всеки може да разбере, че един човек си има проблеми с правосъдието. Макар и неосъден, той може да търпи негативни последици. Преди години дори бе изразено мнение, че отнемането на личните документи на практика означава изваждане от гражданския оборот на човек, който не е осъден окончателно. Всичко това, наред с признанието на главния прокурор, че идеята не е съвършена, прави очакванията към реализацията й не особено високи. Плюс това не се знае и колко ще струва "удоволствието". В най-обозримо бъдеще подобни документи биха могли да се въведат през 2020 г., когато МВР планира да започне издаването на друг тип нови лични документи, с вграден чип.
Но едва ли някой ще е учуден, ако от цялата история не излезе нищо. У нас мерките срещу бягствата от затвора имат уникалната характеристика - или не се случват, или се случват по възможно най-неефикасния начин. Например, от поне 10 години се говори как ще построим нов затвор в София, защото старият е още от времето на княз Фердинанд, а днес е почти в центъра на града, в близост до училище. Нов затвор няма. Темата се възобновява, само когато някой избяга от стария. Колкото да се каже нещо. По същия начин стои и въпросът с електронните гривни. Докато у нас сколасаме да ги въведем, светът може и да се откаже от тях, защото технологията ще е остаряла. Почти пет години и няколко правителства все не успяват да въведат гривните, от години познати и използвани в редица страни. А сега се напънали с нещо далеч по-сложно - заместващи документи. Резултатът е лесно предвидим.
