Изтичането на наши музиканти зад граница, все едно дали легално (днес все повече), или след бягство (по време на социализма), е дългогодишен и устойчив процес. И е (не)равно ускорителен още от края на ХIХ век. Тогава тенорът Константин Михайлов-Стоян трупа популярност в театрите на Руската империя като първи тенор. Дори знаметнитият Шаляпин е избягвал участия с него заради по-големия успех на бесарабския българин. По времето на Царство България цяла дузина наши оперни певци са търсени и добре приети в най-престижните оперни театри на Европа и Америка от т.нар. "първи пръстен". Процесът продължава и при социализма, умножава се и днес. Без опасност да направим грешка, трябва да заявим, че такова устойчиво българско присъствие не е постигано от нито една професионална гилдия през десетилетията след Освобождението и възстановената българска държавност. В индивидуален план, в различни професии, в различни области на човешката дейност има и други български успехи, като правило осъществявани зад граница. Но единствено оперните ни артисти остават незасегнати от превратностите на нашата историческа съдба, която за по-малко от около век и половина прави преход от османския феодализъм към капитализъм, а сетне към социализъм и отново капитализъм. За този период ние имаме цели четири конституции, като във всяка от тях се включва пълното или частично отрицание на предходната. Това, както точно отбелязва проф. Мутафчиев, не позволява плавен растеж и приемственост на постиженията. И единствено оперните ни артисти остават неподвластни на перманентните промени.
По-масираното изтичане на български музикални кадри започва след Втората световна война и се разраства през 60-те години на ХХ век, когато IT технологиите са все още в ембрионално развитие. Приживе
голямата оперна артистка Гена Димитрова
обясняваше как поради многото човешки и материални жертви във войната някои от фронтовите европейски страни изпитват остър недостиг на музикални кадри и охотно отварят границите си за техния внос от чужбина. Особено засегнати, казваше тя, са германците в двете изкуствено разделени държави - ГДР и ГФР. По силата на вековни традиции за тях музикалното изкуство е неотделима част от националната култура и менталните особености на народа. По-късно моят комшия и сетне колега в едно от изданията на "София прес" Виктор Пасков ми разказваше най-подробно за битуването си като певец в ГДР. И ми обясняваше как във всяко селище, отстоящо на има-няма 30-ина километра от друго, задължително трябва да има някакъв музикален театър. В ГДР и ФРГ по време на неговото обучение и ранна артистична кариера вече работеха стотици наши музикални дейци от целия спектър: музиканти, певци, диригенти, балетисти, хореографи, педагози и прочее. Макар и доста по-малко на брой, български артисти присъстваха и в музикалния живот на Скандинавските страни, Австрия, Франция и други държави, гладни за музикални кадри. Общият им брой през 70-те години вече възлизаше на около 1500 души.
Точно тогава композиторът и диригент Иван Маринов, заместник-председател на Комитета за изкуство и култура в периода 1972-1975 г., се реши на кардинален ход. Идеята му, на пръв поглед благородна, бе да върне у дома тези артисти и по този начин да укрепи и изведе на по-високо стъпало симфоничното и оперното дело у дома. Той носеше пистолет в джоба и охотно го показваше на публични места. Беше решил, образно казано, да постигне целта си с един изстрел. Като резултат се стигна до остър дипломатически скандал, премълчан от медиите и скрит от обществеността. Оказа се, че подобна акция за поне два сезона би разстроила концертния и театралния живот в ГДР и ФРГ. А германците обичат да планират програмите си отдалеч. Като следствие Иван Маринов бе принуден да напусне поста си, а промяната сякаш бе предопределена. Ведомството
се преименува в Комитет за култура,
а начело застана Людмила Живкова. Нещата започнаха да се променят в положителна посока, защото "инфантата" включваше в плановете си и артистичната българска диаспора. За съжаление през 1969 г. на път за Ню Йорк - с назначение за асистент на Ленард Бърнстейн - диригентът Месру Мехмедов бе загинал в катастрофата на ИЛ-18 в Цюрих. Но две десетилетия по-късно, в самото навечерие на поредните промени Елмира Дърварова стана първата и единствена до днес жена концертмайстор на операта "Метрополитън" в най-големия град на САЩ.
Може би тук е мястото да споменем за един интересен, но вече три десетилетия премълчаван документ. Месец преди разрушаването на Берлинската стена на бял свят излезе обемистата разработка "Прогноза за развитието на художествената култура до 2010 година". Тя бе дело на колектив от хабилитирани учени, ръководен от Аксиния Джурова с неин заместник Ивайло Знеполски. Забележете - прогнозата бе поръчана от тогавашното Министерство на икономиката и планирането, а не на културата. В този документ с остър тон се отбелязваха неблагополучията в създаването, разпространението и рецепцията на нашата култура, но за перспективите се казваше много малко, а за културните индустрии още по-малко. Въпреки недостатъците една умна посттоталитарна политика би могла да се опре на точните констатации и да се опита да извлече от тях рационалното зърно. Ако, разбира се, Министерството на културата разработваше стратегии, а не бе превърнато в разпределител на бюджета. Стана така, че когато преди 30 г. започна мъчителният преход към демократично устройство на държавата, културата, в частност музиката, даде едни от първите жертви. За оправдание послужиха пазарните взаимоотношения и участието на музикалното изкуство в този оборот. Новите ръководители на страната имаха съвсем други грижи, а сред тях на първо място бе опазването
и разпределянето на националния капитал
Никой не се досети, че културните ни постижения са неразделна част от този национален капитал, част от нашата идентичност и дори сегмент от националната сигурност. За връзката между образованието и културата съвсем нямаше кой да им каже, независимо че още през 1981 г. проф. Николай Генчев оглави Центъра по културознание (д-р Желю Желев работеше в него), а през 1991/1992 г. откри катедра по културология в Софийския университет. Днес резултатите са повече от печални - масова неграмотност, около 250 хил. млади хора, които нито учат, нито работят, срив на завоювани вече културни постижения. Неграмотността си избра за разтуха чалгата, която по индукция и ментална осмоза се пренесе във всички дейности. Подхванатата реформа в театралното и музикалното дело замря някъде около милениума и така не се доведе докрай. В резултат на това днес зад граница работят над петнайсет хиляди (15 000) наши музикални дейци - от Скандинавия до Антиподите. Ако изключим берачите на ягоди в Англия и на маслини в Гърция, ако се абстрахираме от неизброимото множеството на нашите мургави съграждани по света, ще установим, че навярно само гилдията на българските IT специалисти е по-добре представена в чужбина. При това музикантската диаспора се образова главно у нас и отчасти се финансира от българската държава, т.е. от всички нас, данъкоплатците. Педагози от Музикалната академия в София споделят, че в нея младежта постъпва вече мотивирана да се подготви колкото се може по-добре, за да се яви на конкурси за работа в чуждестранни оркестри и театри. Резултатите са налице - в повече от петдесет (50) от най-престижните симфонични, камерни и оперни оркестри по света концертмайстори,
помощник-концертмайстори и водачи на групи са българи
Откриваме ги в Северна Америка (САЩ, Канада, Мексико), в Южна Америка (Колумбия, Бразилия), в Африка (Египет, ЮАР), Скандинавските държави, Англия, Германия, Франция, Холандия, Португалия, Австрия, Испания, Дания и къде ли още не. При това за своите успехи те са се преборили с нелоялната още от "перестройката" в Съветския съюз конкуренция, която правеше дъмпинг и се ползваше както от авторитета на руската инструментална школа, така и от повишения интерес към Горбачовата "гласност".
Негативите от това масово изтичане на музикални кадри са ясни за всеки, който има уши за истинската музика. Има и позитиви. Някои от тях биват привлечени и за ръководители - почетни или редовни - на наши оркестри и оперни театри.
