За раздвоението на творческата личност (Продължение от миналата събота)

Първото и най-голямо име в изкуството на modern'a е това на Винсент ван Гог, който казва: "Истинските художници не рисуват вещите такива, каквито те са; те ги рисуват доколкото сами чувстват себе си като тях." Тази пълна субективна свобода на художника му позволява да осъзнава своята личност като носител на рядка, особена сила, способна да реши нови творчески задачи, да създаде нови, уникални неща, да очертае своя ясно различима художествена вселена в изкуството и по този начин да се утвърди като неповторима авторска индивидуалност. В този смисъл той се явява и реално преживява като автономна естетическа личност. В същото време чрез своята уникална творба художникът отпраща определени смислови реплики към публиката и чрез нея - към обществото  и това винаги изразява неговото общочовешко светоотношение, тоест неговата гражданска личност. Така естетическата и гражданската личност многократно се сблъскват и взаимно се самокоригират или самопротивопоставят в различните етапи на творческия процес. Тук мога изцяло да се съглася с Ян Мукаржовски, че не е никак леко да се носи в подсъзнанието противоречие между своето, да кажем - "гражданско" виждане на личността и своето професионално-художествено виждане за самата нея; художникът, съзнаващ своите задължения към публиката и обществото и в същото време съзнаващ своето право да бъде независим и оригинален в собственото си творчество, се нуждае от решение на въпроса: каква точно е неговата независимост, как тя дефинира публичната му художествена физиономия (привлекателна, симпатична, негативна, критична, провокативна, политически активна или пасивно отшелническа и пр.) и да му е напълно ясно каква лична цена трябва да се заплати за всичко това.

Кристо се изявява като безспорна и в естетическо отношение 

ярко изявена личност в самото трудно производство на инсталациите, поглъщащи изцяло интуицията на автора, както и напълно рационалните негови и на Жан-Клод творческо-производствени усилия; действително в случая е налице  забележителната творческа концентрация на един силен и строго целенасочен субективен, естетически Аз, който  винаги е необходим за успешното  реализиране на всеки нешаблонен, нетрадиционен проект. Благодарение на адекватното опредметяване на предварителния авторски проект с използваните тежки материали и леки материи реално  се скъсява дистанцията между инсталацията и масовата публика; примерно: посетителите на Плаващите кейове буквално "влизат" в инсталацията, за да могат да я усетят, разпознаят и интимно преживеят; всичко това е много ефективно относно колективното възприятие на хилядите или даже милиони посетители. 
Но, от друга страна, всички автори, включително и днешните, почти без изключение смятат, че ако постигнат успех в своето творчество и създадат забележителни творби, ще оставят трайни следи след себе си. Натали Хайних, известен френски социолог на изкуството, в своята статия "Може ли да говорим за артистична кариера?" отбелязва, че постигането на творчески успех и откриването на собствен естетически път е висша форма на реализация и в нашата епоха. Същевременно обаче художникът, подчертава Хайних, който придобива самочувствието на автор, в своята времева и пространствена крайност е като всяко друго човешко същество и той много силно, неистово желае "да се въплъти в даден предмет, чийто престиж се измерва със способността му да устоява на разрушенията на времето." Създаването на изкуство, което не оставя завършени произведения, които да се борят за присъствие в бъдещето, изправя неизбежно естетическата личност пред един въпрос: има ли място или проект за бъдещето в актуалното биографично време и действие на художника? Наистина коварен въпрос. Вече стана ясно, че от него в последна сметка идват съмненията в ефикасността на съвременното нестандартно художествено творчество.
Прочетох в една публикация, че най-красивото усещане за Кристо и Жан-Клод 

е това да разрушиш нещо,  

за което си мислил и си се борил с години, а после да имаш възможност да го накъсаш на стотици парчета и да го пръснеш из целия свят. Приемам това за възможно авторско удоволствие. Но първоначалното изказване, което анализирам тук, намирам за песимистично и то  показва и друго; затова не мога да не отбележа, че въпреки възможното удоволствие  от ситуацията на разрушение очевидно в творческото съзнание има място и за други, определено тревожни усещания и преживявания. Това са усещанията и преживяванията на всеки нормален човек, който иска да има нормално отношение и присъствие не само в настоящето, не само в миналото, но и в бъдещето. Но тъкмо по отношение на бъдещето съвременното изкуство не дава никакви сигурни гаранции. Културната ситуация е радикално променена и най-точно и кратко я изразява Т. Адорно в своята "Естетическа теория": трайното отмира и въвлича в своя водовъртеж и категорията на трайността.
А това ни обяснява и защо при съвременните условия на творчество се появява, и то преди всичко при търсещите свой уникален стил на художествено изразяване автори, дълбокото и болезнено раздвоение между естетическия субект и емпиричната личност.  И затова,  когато художник като Кристо се замисли строго персонално върху своите постижения, в неговото емпирично, но и солипсистично изострено съзнание изплува съмнението и той не може да обясни "тайната" на своето изкуство. Тази ситуация безспорно  при всяка отделна творческа личност е много индивидуална, но в същото време и напълно зависима от взаимодействието  между субективните цели, средства и форми на творчество и напълно обективните обстоятелства на социокултурния контекст;  в редица случаи тези взаимодействия водят до такива следствия, при които авторското поведение може да се изрази в драстични крайности.  
-----
Поведенчески разстройства

Вече е широко известен случаят с творческата съдба на големия новатор Винсент ван Гог. Изобретявайки за пръв път нови художествени форми в живописта, той пръв в епохата на modern'a претендира да е изключителен, уникален художник визионер, но същевременно остава абсолютно неразбран, неоценен от критиката и дори отхвърлен от публиката. Натали Хайних привежда пример как едно платно на Винсент ван Гог е било използвано от негови съседи за запушване на дупка в техния кокошарник; и Н. Хайних логично поставя въпроса: в подобна ситуация касае ли се все още за отношение към една художествена творба? 
Сигурно такива поводи са довели до крайна, непоносима поляризация на  цялостната, но невзрачна личност на художника Ван Гог със скрития вътре в нея високо чувствителен естетически субект; и още по-сигурно е, че тъкмо подобни "употреби"  и отношения предизвикват много дълбоки поведенчески разстройства, които накрая намират своя неочакван, но категоричен израз в самоубийството на художника. "Великият самотник" в живота става жертва на своето късно разпознато като гениално художествено творчество. В първото десетилетие след трагедията критиката, а след това и публиката променят своето отношение и започват да виждат във Винсент ван Гог не бедния, изоставен и самотен човек, а гениалния, погален от ръката на Бога художник; неговите произведения вече (а и до днес) се продават на пазара на изкуството за милиони. 
Трагедията на Винсент ван Гог става сериозен източник и подкрепа за  утвърждаването на широко разпространената днес и бързо и с удоволствие присвоената от масовата публика мания 

по "страдащия" или "лудия" художник. 

Тя е вече толкова популярна, че дори велики авангардисти желаят да бъдат смятани за луди; или както  уточнява за себе си Салвадор Дали: добре е, да ме смятат за луд; е, не съвсем луд, но все пак - луд! Всъщност дори напълно здрави в психично отношение хора на изкуството днес предпочитат да се представят за шизофреници, защото искат публиката да ги признае за гениални творчески личности, което пък води не само до по-голяма и трайна слава, но и до моментално издигане на  цената на техните произведения до фантастични размери.   
Отбелязвам всичко това, защото случаят със съмненията на Кристо, споделяно и от Жан Клод относно тяхното собствено творчество, не е нито трагична безизходица, нито опит за присвояване на някаква форма на "доходна невменяемост". Осъществяването на всеки техен проект струва от няколко до 20 млн. долара, а понякога и повече. Но въпреки това двамата артисти правят всичко нужно и успяват да осигурят винаги свободен и безплатен достъп на хилядната и даже милионната си публика до техните инсталации. Те като автори фактически нищо не печелят от своите проекти, защото винаги приходите и разходите успешно и точно се зануляват. Всъщност със своя анализ  искам да подчертая нещо съвсем друго: а именно, че типичният случай в днешното високо индивидуализирано творчество е този, при който смелата и неограничена авторска интуиция води естествено до потапяне в предрационални и ирационални източници и състояния, до прояви на голямо вдъхновение и творческа упоритост, които преминават в напълно разумни и трезви разочарования и съмнения, както и обратно. В съзнанието на съвременния  художник постоянно и непрекъснато се преплитат оптимистични и песимистични визии и преживявания и това е както нормалната страна на неговото всекидневие, така и нещо по-дълбоко - в различни случаи и моменти то представлява тежко вътрешно състояние, свидетелство за трудността на всяко съвременно уникално творческо намерение.Защото емпиричната човешка личност и настанилият се вътре в нея амбициозен естетически субект, настроен да изобрети един напълно свободен имагинерен свят, са постоянно антагонистични помежду си и трудно, а и по-рядко достигат до помирение и консенсус; това противоречие е най-дълбоката вътрешна движеща сила на всяко съвременно  художествено новаторство.

И то дава надежди за бъдещето

Кристо винаги е виждал като реален положителен изход от това противоречие голямото си желание да реализира своя проект за инсталация, съществуващ от преди 40 години и оставащ творческа мечта и до днес. Става дума за крупния и определено разполагащ се в границите на естетическата категория за възвишеното проект "Мастаба" ( в превод "Къщата на вечността"!), който трябва да наподобява древна трапецовидна египетска гробница, разположена  сред пясъците в пустинята, построена чрез използването на 410,000 варела. Инсталацията в Хайд парк е умален и изцяло временен вариант на основния авторски проект. И мисля, не напълно успешен, защото контекстът на английския парк никак не се съгласува със същността на първоначалния авторски замисъл. А самият замисъл е забележителен: сред пясъците на пустинята, основното и непроменливо място на вечните древни египетски пирамиди, се появява огромна модерна инсталация, непретендираща за вечност, но осъществена чрез любимите изразни вещи на Кристо, включващи хиляди кутии, тръби, варели и други цилиндрични предмети; и всичко това, в своята цялост, обозначаващо символичното възходящо, но вече може би и преминаващо  съществуване на петролния капитализъм, в епохата на който все още живеем. Несъмнено този замисъл, като оригинален символ, е адресиран към съвременния глобален свят и говори много за историята, настоящето и бъдещето на този свят. Проектът за тази най-голяма скулптура в света, осъществена при толкова адекватен външен контекст, ще породи художествени впечатления и тревожни мисли, които няма да могат да бъдат лесно изтрити от паметта на света. И, разбира се, ще ни изправи пред важния въпрос, заплашително висящ над всички нас: вечен или преходен е този свят, така удобен и така опасен във всекидневието чрез автомобилите, автобусите, самолетите, корабите? 
Но засега изпълнението на този грандиозен проект е все още отложено за бъдещето, което бъдеще пък от своя страна идва вече много бързо и ни лишава и от добрите художествени намерения, а също и от чисто човешките мечти.