В Пловдив май няма да се разфасоват прасета насред центъра?! Жалко! Докато от ръсенето на захар по пътищата срещу пътнотранспортни произшествия ползата е съмнителна, масовото ядене на пържоли гарантирано има ефект както върху ядящите, така и върху зяпащите от други градове на страната.
Нещо повече, това може да бъде силно въздействащо изкуство - както самият акт, подобно лапането в Националната художествена галерия, така и създадените покрай него силни кинодокументи като видеоклипа "220 кг прасе не стигна, довършиха купона със салам", наличен в интернет.
Морално е да се подчертае - пишещият тези редове не е безпристрастен наблюдател, напротив, докато към чуждите на нашия морал замразени пуйки от супермаркетите или петицията за криминализиране на клането на прасета в България той гледа с усмивка, масовите веселия по площади и мегдани наблюдава изпод мъдро сбръчкано чело.
Най-ранният спомен в тази област на гореспоменатия - градско чедо, непознало панаирните практики, е от осемдесетте години на миналия век. Тогава в София, а и в други уважаващи себе си градове, около Нова година започнаха да правят битово-търговски базари, предлагащи предимно кебапчета и наденици на скара и червено вино в пластмасови чаши. За да има и възпитателен момент, аранжировката се базираше на покривки с традиционна шевица, нанизи пуканки и царевични кочани, тук-там цървули или гега. Една година на базара, разположен насред булевард "Стамболийски" до църквата "Света Неделя" (автомобилното движение тогава бе никакво в сравнение с днешното), имаше и кошара с десетина овчици, създаващи уникална атмосфера. Градска легенда е как един ден там пристигнал товарен камион и някакви хитреци отмъкнали с него животинките с довода, че ще ги водят на паша.
Пак по това време авторът респектираше потенциалния агресор срещу страната ни в старозагорско военно поделение и стана свидетел на психеделично посрещане на Нова година, достойно за четката на Ван Гог и гласа на Джим Морисън. Огромно множество танцуващи, пеещи и просто мърдащи хора в центъра на града. Наденици за простолюдието и миниатюрни дъсчици с вързани с връв парчета суджучета, от които стиляги режат тънки парченца с джобни ножчета. Двама остригани редници, уж комендантски патрул, които се клатушкат из тълпата, а отвсякъде им бутат в ръцете разнообразни шишета и дамаджани. И един цивилен ("Чтобы никто не догадался") началник на градската милиция, който се мята насам-натам и подвиква "Видяхте ли кой я хвърли?!", а наоколо валят самоделни бомбички, за които дал Бог барут от недалечния военен завод.
Десетилетия по-късно едно от най-веселите посрещания на Нова година на вашия покорен слуга бе в софийско село. Можете да си представите тези села на няколко километра от Околовръстното - те не са сгушени като родопските и не са китни като старопланинските, те са спални за софийски работни ръце и за софийски любовници на час. Там обаче има и друго, повярвайте ми, очевидец съм. Там има празно място до училището, където към десет и половина вечерта започнаха да свирят трима цигани, облечени с червени дрехи като джуджетата на мургав Дядо Коледа, свириха нонстоп до три заранта, и то така, сякаш бяха продали душите си на дявола, а около гигантския огън жители и гости на селото играеха хоро, допълнително стимулирани от огромния казан с греяно вино, замезвайки с кой каквото донесъл.
Друго у нас може да няма, но веселбата винаги е квалитетна. Което все пак е някакъв повод за умерен оптимизъм, нали?
