Тази сутрин ми се прииска нещо да променя в живота – хем в своя, хем и на другите. Така е направен човекът – като реши нещо да променя, винаги се опитва да вкара и още някого в кюпа, та после да си има подръка виновен, че работата се е омазала.

Промените, колкото и да са революционни, не бива да са драстични, поне в началото – затова, преди да изляза, компромисно си обух панталоните, но след преглед на наличностите намъкнах зелен чорап на левия крак и бял – на десния. Все отнякъде трябва да се започне!

Революционните трансформации винаги се забелязват от обществото – хората се обръщаха възхитено след мен и си шушукаха нещо. Продължих с революционния порив – изхвърлих празните шишета в контейнера за хартия, а стария вестник – в съседния, за шишета. После издебнах кога на колите ще им светне зеленото и тръгнах да пресичам пред фаровете, за да започнат да ми свиркат и така да дадат гласност на гражданския ми бунт.

На отсрещния тротоар, естествено, ме чакаше полицай – тях, когато ти трябват, никакви ги няма, но в такива моменти са по двама зад дърво.

- Къде така, господине майчин – рече полицаят уставно. – Може ли така безотговорно през осевата линия? Ако някой те бутне, кой ще отговаря, а?

- Дай да питаме – предложих. – Ей тоя, да речем, и без това е спрял на червеното.

Отидохме да питаме – вие, гражданино водач, като прегазите тоя безотговорен индивид, ще отговаряте ли? Гражданинът водач ни изгледа мръсно и рече, че не отговаря за нищо, защото си е платил отговорността, пък те му прибрали парите и му казали, че са дотук и считано от понеделник нататък вече може да се счита за безотговорен, пък днес вече е сряда и затова душата му най-безотговорно пее своята зла песен.

- Тая работа не е оная – рече уставно полицаят. – Тая липса на отговорност ни докара на тоя хал! Може да се пее само с хендсфри!

- Ще си пея както си искам – рече оня и отпраши нататък.

Полицаят се натъжи. Какво става тая седмица, рече, ей го тоя, шпори безотговорно по пътищата на родината, ти пресичаш със зелен чорап на червен светофар, ако сега ти река, че ще се глобяваме, ще речеш, че искаш касов бон, та да си го регистрираш за томболата, и кво правим сега?

Помислих малко.

- Виж какво, началство – рекох, - ние с теб нямаме толкова акъл, че да решим тая сложна дилема. Дай да питаме отговорните фактори какво да правим сега.

И отидохме – сещате се къде – това лято кой каквото има да пита, отива под прозорците на премиера. Някои викат, по-заможните си водят духова музика или сто каба гайди, трети – пеят с цяло гърло. Та и ние застанахме по средата на „Дондуков” и запяхме – аз – „Рипни, Калинке, да тропниме”, а полицаят – неговата си – „Ако някой някъде предава своето отечество и слава”. Попяхме така има-няма десетина минути, вратата се отвори, излезе някаква охрана, а по средата й – самият Той!

- Човек две папки не може да прочете без някой отдолу да заграчи! - рече. - И кво правим сега?

- Ами – рекох, - дойдохме да питаме и ние същото – кво правим сега, като вече никаква отговорност у гражданството не остана – всичката я  отмъкнаха! Затова вдигаме тоя шум – да ни обърне някой отговорен фактор внимание и да ни каже как да продължим да живеем при тоя дефицит на отговорност.

Много го ядосахме.

- Ще почнем да се уволняваме – рече. – Що на мен нищо никой никога не ми казва? Що министерствата не ми пишат? Хайде, агенциите – те са ми обидени, че са само агенции, ама министерствата защо? Що трябва цяла сутрин да гледам телевизия, та да научавам какво става в държавата? Ако продължава така, ще взема да ви хвърля ключовете и да си ходя, да видите вие!

Обърна се и си влезе обратно. Докато вратата се затваряше, забелязах, че и на него единият му чорап е бял, другият – зелен.

Значи – наесен всички можем да очакваме революционни промени! Видях го – зелено на бяло!