Христо Бонев - един от най-великите футболисти в историята ни, е роден на 3 февруари 1947 г. в Пловдив. През кариерата си играе само за три отбора - пловдивския "Локомотив" (407 мача, 180 гола), ЦСКА (6 мача, 5 гола) и гръцкия АЕК (10 мача). За националния тим има 96 мача и 48 гола. Обявен е за футболист №1 на България през 1969, 1972 и 1973 г.
Като треньор е водил "Локомотив" (Пд), "Локомотив" (Сф), гръцките "Панатинайкос", "Лариса" и "Йоникос", кипърския АПОЕЛ, германския "Заксен" и националния отбор на България. Популярен е с прякора си Зума. През 2007 г. е награден с орден "Стара планина" - първа степен, "за изключителен принос за развитието на физическото възпитание и спорта" и във връзка с неговата 60-годишнина. Бонев разказва историите си за предаването "Код спорт" по ТВ+.
1. Моят бенефис
Това беше в началото на сезона през 1984 г. Влизайки да играя срещу "Черно море", разбрах, че желанието ми за футбол е много по-голямо от възможностите. Реших да се откажа от футбола. Денят бе събота и в понеделник ръководството на "Локомотив" ме назначи за старши треньор на отбора. От този ден започнаха не само партийните ръководители, а и целият град да говорят, че е необходимо да направят един бенефисен мач в моя чест.
Изключително голяма подготовка проведоха нашите ръководители и най-вече един журналист - Гено Бахчевански, винаги ще му бъда благодарен. Веднага започнаха да организират билети, да влизат в преговори. Спомняте си, че тогава треньори на световния отбор, който обаче беше предимно с футболисти от Европа, бяха Стефан Ковач и Райко Митич. Звездите бяха Франц Бекенбауер, Боби Мур, Волфганг Оверат.
Най-колоритната личност беше почетният ни гост Лев Яшин. Той ми подари една кристална ваза, подписана от него. Този подарък ми остана най-ценен, защото след няколко дни на него му отрязаха крака, а след няколко месеца почина. Той бе вратар – епоха. На стадиона имаше 55 000 души. Градският съвет на партията ме провъзгласи за почетен гражданин на Пловдив. Няколко дни това беше един изключително голям не само спортен празник, но и въодушевление за целия град. Идваха хора от цяла България, за да видят отблизо тези големи звезди.
2. Бутилките за Оверат
Специален спомен от въпросния бенефис пазя за Волфганг Оверат. Той беше отишъл на подобен мач на ветерани в Япония. Забави се полетът му. Точно преди да започне мачът, съблича се, облича екипа и влиза. Те му казват, че ще влезе през второто полувреме. А той отговаря: "Не, аз съм дошъл да играя за Христо".
Ние имаме много добри отношения с него, тъй като на мен първият мач за националния отбор беше през 1967 г. в Хановер срещу ФРГ. Не знам по какъв повод съм му подарил някакъв коняк и българска мастика. Когато бях в Кьолн в треньорската школа, той живееше на 30 км от града. Долу в килера му ми показа двете бутилки с надпис, че са му подарък от Христо Бонев. Тези неща много трудно биха се забравили. И досега поддържаме приятелски отношения и с него, и с Франц Бекенбауер.
3. "Вляво или вдясно да ти я вкарам?"
Това се случи по време на мача с "Ботев" (Пловдив) на стадион "Девети септември". Имаше един вратар, който беше и при нас – много добро момче, обаче нервак. Направих едно двойно подаване с Тодор Иванов и излизам сам срещу въпросния вратар. Резултатът беше такъв, че имаше място за шеги. Зададох му този въпрос - "Вляво или вдясно да ти я вкарам?", той се обърна и я вкарах така. Не искаше да ми отговори. Тогава футболът беше съвсем друг. Играехме, за да изпитаме удовлетворение от футбола, а хората ни се радваха на играта.
4. Съпреживях загубата на "Барса" във финала за КЕШ
През 1994 г. Христо Стоичков дойде да играе с "Барселона" финал за КЕШ в Атина, а аз тогава бях треньор на "Йоникос". Решихме с малкия син Радостин да отидем да го видим. Бях на тренировката и отидох да се видим с Йохан Кройф.
Гледам Ромарио – световна класа, а нашият се държеше все едно, че сега му дава ръка да влезе в отбора. Питам го Ицо: "Какво става? Утре как ще вървят нещата?" Той ми отговаря: "А, не се притеснявай. Два-три гола им вкарваме с този" и посочва Ромарио. Синът ми, който тогава беше студент в Атина, го гледа и ми вика: "Тати, този какво говори?" Казвам му: "Еми, той така си говори. Ако не говори така, няма да е Стоичков".
На другия ден загубиха с 0:4 от "Милан". Стоичков беше ни казал, че трябва да се видим след мача. Бяха там, а също майка му, баща му, брат му, сестра му. Щяхме да имаме български банкет. Докараха му от Испания специални кашони с вино с неговото име. Но... пълна тишина в един петзвезден луксозен хотел.
Президентът на "Барселона" Хосеп Луис Нунес беше седнал в един фотьойл и не се вижда човекът... Кройф намръщен, аз само му кимнах. Няма го нашия Стоичков. Къде е? Останал на допинг проба. В един момент влиза, все едно че той е вкарал четирите гола. Отиде при Нунес, удари го по рамото и му вика: "Няма нищо, другия път ще я вземем". Ето това е Стоичков.
5. Как станах треньор на националния отбор
През 1996 г. с АПОЕЛ (Никозия) спечелихме Купата на Кипър и шампионската титла без загубен мач. Носеха ме на ръце. При връщането си в България обаче ме чака изненада. Иван Славков откриваше рали "Хеброс" и дойде един приятел, и казва: "Иван те чака в хотел "Ленинград". Отивам и ме чакат двамата с Иван Вуцов. Казват ми да поема националния отбор. Викам: "Иване, Пенев е треньор. Играли сме рамо до рамо. Раните сме си близали. Не мога". Отвърнаха ми, че вече са взели решение да го освободят.
Оттогава започнаха едни мъки с тези момчета... Четвърти в света през 94-та година, всички с такова самочувствие... Още първата вечер отиваме да спим в Бояна. Издействах го от тогавашния президент Петър Стоянов. Излизаме с Божил Колев след вечеря - няма нито една кола в двора. На другата сутрин им викам на тренировка: "Абе, момчета, ние сме на режим". А те: "Ние така сме свикнали". И като започнаха едни мъки… Но когато краят е добър, всичко е наред.
6. Проблемът със Стоичков
Скандал не е имало никога. Имаше подхвърляния между мен и него (б.ред. - през април 1997 г. Стоичков нарича Бонев "Господин Никой" в интервю). Отиваме да играем с Кипър и тогава реших за това негово деяние да не го извикам в националния отбор.
Той от аерогарата в Лондон в пет часа ми се обажда по телефона. С много мъка в сърцето не му отговорих. След това дойде вкъщи, жена ми му отваря вратата. Помислих, че е някой от синовете ми, а слушам неговия глас. Излязох и се заключих на терасата.
Жена ми идва и казва: "Ела, Ицо е тук". Казах му, че за това негово действие не мога да го върна, въпреки че имах желание да го кача на гръб и да го водя на лагера. Казах му да дойде в Бургас, ще събера момчетата и те ще решат.
След това разпитах как е минала срещата. В началото много са били против. Краси Балъков обаче е обърнал цялата обстановка, заедно със Златко Янков. Краси им е казал: "Момчета, дайте да бием Русия, да се класираме, пък след това всеки по пътя си". Това доведе до връщането на Стоичков.
По пътя към Бургас му казвам, че Трифон Иванов е избран за капитан на отбора. Ицо ми казва: "Не ми трябва капитанска лента!"
