Любимката на няколко поколения Татяна Лолова почина на 87-годишна възраст в понеделник. Звездата на комедията бе един от последните представители на златното поколение български актьори. Сега тя се присъедини към небесната трупа, където вече я очакваха Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Никола Анастасов.
След като първата ѝ книга „1/2 живот“ натрупа 7 издания, през 2019 г. Лолова издаде втори том със спомени - „Дневници & делници“ (изд. "Книгомания", съставител и редактор Георги Тошев). Откъси от него четеше и разказваше пред публика в най-добрите традиции на стенд-ъп комедията, с чести отклонения и изненадващи импровизации. Винаги когато се изправеше пред публика, било за представяне на книга, получаване на награда или за нещо друго, всички знаеха, че предстои незабравимо изживяване под формата на хумористичен, обикновено много личен, непредсказуем и самоироничен монолог. На 12 октомври 2019 г. в препълнения клуб „Перото“ в НДК Татяна Лолова превърна представянето на „Дневници & делници“ в незабравим моноспектакъл. Същото се случи и няколко месеца по-рано в Сатиричния театър, когато й бе връчен "Златен кукерикон".
1. ****
Мечтая да имам черен тоалет и някакъв страхотен текст, който да е много трагичен!
Всъщност да не е много тъжен, да има и закачка. Може да има и нещо малко жизнерадостно! Да весели, да те води към танц, към песен, да показва развитието на целия човешки живот – от започването му до старостта…
Не знам кой ще напише този текст и дали ще се сбъдне тази ми мечта, но пък е хубаво да не се сбъдват всичките ти мечти.
Нека остане и нещо несбъднато.
Много бих се радвала, ако мога да направя нещо специално. Не знам как ще се казва, но искам хората да забравят мига…
Защото съм АЗ!
Жена ли съм, мъж ли съм, Татяна Лолова ли съм, актриса ли съм, човек ли съм, от Космоса ли съм…
Но да изпитат удоволствие, като ме гледат и слушат.
Заслужава си да направиш едно такова нещо, да зарадваш другите… Много е трудно…
2. ***
Пиша. От малка. Записвам всичко, което трябва да направя. Предпочитам с молив. Така подреждам мисли, дни, задачи.
Обичам да пиша. И да рисувам.
Мечтаех да водя дневник през целия си живот. Да записвам всеки ден случки и преживявания. Не успях. Животът се случваше по-бързо от намеренията и мечтите ми.
Надбягвахме се.
И той ме изпреварваше всеки път, когато помислях, че трябва да опиша някое свое преживяване. И все пак успях да подредя в тетрадка някои хубави и трудни моменти.
Писането ми помага да се справя. И с еуфорията на радостта, и с бездната на мъката.
Пиша и днес. Кратко. Задачи, телефони, срещи, имена. Все по-рядко – преживявания.
Животът е бърз. Думите – кратки.
Последното нещо, което написах, беше на Рождество, 2018.
3. Сатурнова дупка
Откъде я намирам тази енергия? Не знам.
Купувам я. Плащам кеш или ми я дават на юнашко доверие?
Уморих се да подскачам върху жаравата на ежедневието!
Уморих се да ловя краищата на левовете! И да ги придърпвам внимателно, за да ги свържа.
Уморих се да жаля за всеки, който живее по-тежко от мене!
Уморих се да се чувствам бодра и да се радвам на всяко разсъмване!
Уморих се да мечтая през зимата за едно безгрижно потапяне в морето!
Уморих се да съм уморена!
Здравей, бодрост!
29.01.2005
4. Моят Парцалев
Черна лъскава коса, блестящи тъмни очи, дълги извити мигли, тънки мустачки, стройна фигура, елегантно екстравагантен, сдържан и щедър, чакан, обичан, сияен и мрачен понякога. Изразителни китки, дълги пръсти, обсипани с пръстени. С фрак и със селски потури. Център на шумни компании, никога сам, но самотен, нежен и груб понякога. Нямаше кътче в България, останало непосетено от него. Малки и големи зали, поляни и стадиони. Характерен глас. Имитиран, но неповторен. Романтичен. Ярък. Дон Кихот – мечтаната роля. Мечтана, но неизиграна. И аз бях до него понякога на сцената и на екрана, на естрадата и в живота на тъжния клоун, който раздаваше смях.
На път той сядаше винаги до шофьора. И ако се паднеше някой, който пришпорваше волана, Пацо се обаждаше: „Ако бързаш за някъде, спри да сляза“.
6. Гришата
Нося го ежедневно в мислите си, в спомените си, в очите си, в душата си, в радостите и надеждите си, в огорченията, разочарованията и жизнеността си. Не съм единствена в това. Така живее всеки, който се е докоснал до него и до нещата, които създаде.
Преди много години започнахме професионалния си живот, след четири години студентстване.
Гришата Вачков дойде да става артист в София. Беше ярък, масивен, с дръпнати очи, буйна черна коса, силен, изразителен глас. Беше роден за артист. Не можеш да го отминеш. Когато се разминаваш с него, нещо те дръпва за главата и вратът ти се извива, за да продължиш да го гледаш.
Заедно завършихме в класа на проф. Стефан Сърчаджиев.
После той замина за Враца с Цакето (Дачев), Кольо (Анастасов) и Нина (Дамянова). Аз бях в Русе. След г. и половина с Гришата бяхме от хората, които Сърчо извика да основаваме нов театър – Сатиричния.
Веднъж на ул. „Солунска“ излизаме група млади артисти от кино „Славейков“, близо до мястото, където маестро Чапкънов сложи да седят Петко и Пенчо Славейкови. Гришата, силно развълнуван от филма, прошепна: „Дойде нашият ред!
Вече ще сме ние! Няма да мине киното през нас!“
Киното не можа да мине без него.
И телевизията не мина без него. И в Театъра игра много.
Колкото можа. И навсякъде беше „запазена марка“. Много го обичаше Йордан Радичков. Методи Андонов също го обичаше и ценеше много. Обичаха го и много други.
Публиката го боготвореше. И той обичаше много – много хора и много неща. Беше луд за дъщеря си. Луда обич. Много искаше да има и момче. Син.
Много обичаше да черпи. Да храни и пои приятели, близки, познати и непознати.
Беше болен, но рядко му личеше. Ведър и жизненолюбив. Много талантлив. Обичаше да прави подаръци. Често и без повод. Винаги намираше повод. От него имам един копринен черен шал на цветя, руски, с дълги ресни. Купи ми го от една изложба на ул. „Г. С. Раковски“. Беше най-красивият експонат. На петгодишния ми син подари страхотен туристически нож с кокалена дръжка и красив кожен калъф. Сам не пиеше, малко ядеше, но се радваше да види, че на всички им е вкусно. Наливаше чашите и викаше: „Наздраве!“
Камерата го обичаше.
Хубаво ми е да го гледам.
Всеки път тичам да го видя и сълзите ми щастливо мокрят лицето, карат ме да примигвам бързо и начесто, за да не замъгляват образа му. И пак е жив. Жив е.
6. Тя е Лили
Бял афиш с големи букви на „Патриарх Евтимий“ и „Витошка“. Коя е?
После – в Летния театър, близо до „Вишнева“, но по-навътре. Лили Иванова. Малка, със силен глас, обущенца тип „цървулки“, къса поличка, тъмно каре.
Новогодишните програми в зала „Универсиада“. Тя влиза в стаята, определена за гримьорна. Взискателна. До нея – куфарче с гримове, около нея – нежен парфюм. Силна, феноменална, изящна, с характер, дарба, прецизност, апостолство.
Недосегаема. Съсредоточена. Отдадена – сама със себе си и песента. Силна. Даровита. Можеща с важното, за което съществува, за което е родена тук и сега.
От нея получавам внимание, симпатия, нежност. Защо го прави? Не знам. Избрала ме е за нещо. Искам да ù нося късмет.
Тя е от подарените хора на тази малка земя. От подарените хора на тази красива посивяла страна, в която сме родени.
Тя е енергията, която изригва от нея при пеенето ù. Енергията пръска реални частици, които те обгръщат, прегръщайки те.
Сила. Феноменалност. Изящество. Характер. Дарба. Апостолство. Отдаденост.
Исполинска сила в крехък, грацилен вид.
Глобус с прозрачна фина мембрана, която я отделя от останалия шумен или груб свят. Там е недосегаема.
