Васил Върбанов не обича хвалебствията или превъзходните степени по свой адрес, затова да го определим като... един от малкото значими музикални журналисти и радиоводещи в България. Роден е в София на 30 декември 1969 г. Учи във френско училище в Алжир, където майка му е на работа. Това обуславя по-нататъшното му образование - завършва столичната Френска гимназия, а след това и френска филология в Софийския университет. Определя дипломната си работа като "пънки и изчанчена" - "Фантастичното в театъра на Борис Виан", тъй като не много хора знаят, че авторът е писал и пиеси. Свързан е вече 24 години с радио "Тангра" - първо до неговото ефирно закриване през 2003 г., а след това възражда идеята чрез излъчваното по интернет "Тангра Мега Рок", което през 2016 г. навършва 10 години. Бил е водещ на предаванията "Зона 967", "Лакриц", "Кречетало", работил е за RFI, за българската секция на Би Би Си, в момента води и предаването "Моят плейлист" по БНТ. Другата му голяма страст безспорно е ръгбито - играл е за БГА "Балкан", "Левски", основател е на отбора Misfits. Определя се като щастливо женен с двама прекрасни синове - Александър и Филип.
----------
1. Философията на ръгбито
През 1978 г. майка ми стана лекар в Алжир и ме взе със себе си. Там учих във френско училище и това изключително много ме предопредели като човек - и заради езика, който ми бе по-добър от българския, дори мислих и сънувах на френски. А и защото там още на 8 години видях спорта ръгби. Това впоследствие осмисли моя мироглед, защото този спорт се основава на много стриктни ценности. Това е изключително отборен спорт. Затова и топката се подава само назад - защото знаеш, че твоите хора са зад теб.
Като се завърнах в България, изпитвах ужас, че няма повече да играя този спорт, но с изненада открих, че тук се развива ръгби, при това отдавна, от 1957 г. Ценностите на спорта като "Солидарност с приятелите ти" и "Един за всички, всички за един" бяха предадени на много достъпен език от моя първи български треньор Фокера в БГА "Балкан". Той казваше: "Ръгби топката е самородна буца злато. Никога не я давай на човека, срещу когото играеш. В същото време никога не я подавай на свой съотборник, който е в по-лошо положение от теб, защото това е контактен спорт и ти можеш така да го вкараш в болница". И до ден днешен ръгбито е едната ми голяма страст, разбира се, освен приятелите. Направихме и отбор Misfits заедно с един новозеландски приятел - Мъри Джеймс Те Хуки. Това е един социален експеримент между чужденци и българи. Иначе в световен мащаб е много известно противопоставянето ръгби-футбол, най-малко заради прословутата фраза "Ръгби е спорт за хулигани, който се играе от джентълмени, а футболът е точно обратното".
2. Два футболни спомена
Майка ми беше приятелка с майката на Гунди. И ми е показвала като семейна ценност негови снимки с лични посвещения, което много ме впечатляваше, защото така се докосвах до една голяма, не само спортна, личност. В същото време човекът, с когото спях в една стая по време на лагерите на ръгби отбора в края на 80-те и началото на 90-те, се оказа, че е син на Никола Котков - Борислав, който вече не е между живите. Той бе минал, разбира се, преди това и през футбола в "Локомотив". Запомних го като изключително забавен и готин пич. Може би като човека с най-интензивно завладяващото чувство за хумор. Познавам ужасно много хора, но не и друг като него, който така да ме е разсмивал. Той например викаше "Пикасо" на фалшивите долари.
3. Как Искренов ме направи капитан
В един много малък период от време живяхме близко до "Герена" и за две години учих в 44-то училище. Тогава бях в 5-и клас и играхме футбол на двора, на асфалт, с гумена топка, т.нар. "калинки", които струваха по 4.50 лв. На Божидар Искренов, който бе по това време на 17 години, пък не му беше достатъчно това, което тренираше с "Левски", а идваше да рита и с нас. Имахме една кожена топка, която ставаше и за волейбол, но много бързо се изтриваше и се пукаше. И Гибона ни каза: "Момчета, тази топка не става. Трябва да съберем пари и да купим нова." Бяхме над 10-ина момчета, така че ни се падаше по около 40 стотинки на човек за една "калинка". Но някой трябваше да поеме отговорност да я купи, да не излъже останалите. Мисля си колко е бил мъдър Гибона тогава - още преди да стане звезда. След което той реши, че трябва да избере капитан и... избра мен. Тогава се надух много, а моят приятел и съученик Краси силно възнегодува. Този спомен ме беляза изключително много. Впоследствие отидох дори на мач на "Герена" специално заради Гибона, който бе в казарма и беше с гола глава. По-късно, когато влязох в спортната рота на "Левски" и се запознах с други футболисти като Георги Славчев, Георги Донков, Велко Йотов, Руслан Михайлов, малко съжалявах, че те не са като Гибона. Бяха твърде меки.
4. Кошмари покрай мача България - Германия
Преди дни нашият американски аналогов пулт изгоря. Това беше нещото, което през годините съм докосвал най-много през живота си. Повече от жена ми и приятелките преди това, взети заедно. Прекарах на него 24 години поне по 4 часа на ден. Явно му дойде времето. Една от случките с този пулт се разигра по време на 1/4-финала ни срещу Германия на световното по футбол през 1994 г. Ние гледаме мача в радиото на "Аксаков" 13. При гола на Лечков стана страшно. Тони Георгиев, който по-късно премина в FM+, гръмва в студиото с газов пистолет. Най-тъпото нещо, което съм виждал в живота си. Паралелно и несвързано с това малкият Кирил Маричков, тогава портиер в радиото, а иначе бъдещ посланик във Ватикана и известен писател, бута своята кока-кола върху пулта. Най-големият враг на такава техника е течността. А когато излееш отгоре кола, заради съдържащата се захар... Тя прояжда и трябва да се чисти моментално. Та пултът гръмна и радиото спря. Вместо да се впечатли от това, малкият Кирчо развя българско знаме и хукна да празнува по улиците с приятели. Ние не можехме да повярваме какво се случва. Обадих се на титулярния ни инженер, който беше мъртво пиян. Затова звъннах на друг колега - Ясен, който бе напуснал година преди това. Той каза: "Точно си сипвам ракия... Абе... колко ви мразя и колко ви обичам." И дойде. Няколко колеги чистихме цяла нощ. И се почувствахме като истински глупаци. Защото - това едва ли някой си го спомня от тази паметна нощ - от 12 до 4 ч. през нощта валя един от най-проливните дъждове в историята на България. Аз обаче помня отлично, защото тогава покривът на радиото протече. Това не беше всичко, понеже и токът спря. И ние бяхме като в сцена от "Клетниците". На другия ден разказах историята на Кирил Маричков-старши, който накара малкия Кирчо да събира пари и да плати на Ясен хонорар за свършеното. Не много хора биха го направили.
5. След концерти
Правили сме ужасно много концерти, но се сещам за два, на които присъствах като журналист. Те бяха организирани от моите приятели Фънки и Амебата от "София Мюзик Ентърпрайзис". С Фънки сме много близки, дори години наред ходихме на море със семействата си. Когато "Суисайдъл Тенденсис" дойдоха за първи път в България през юни 2000 г., след концерта обиколихме с тях седем места из столицата. На излизане от един бар на Малките пет кьошета в 4 часа сутринта тогавашният китарист Майк Кларк и хора от екипа на групата видяха един класически полски "Фиат 125" - модел, възпят и от Георги Минчев. Те го вдигнаха и го сложиха на средата на улицата и по този начин я блокираха. Беше ужасно смешно. Фънки и Амебата правиха също концерта на "Блек Сабат" с "Блек Лейбъл Сосайъти" през 2005 г. Тогава три дни буквално живях с хората от "Блек Лейбъл". Научих ги да пият ром с бира. Зак Уайлд пък реши в един момент да седне на рояла в хотел "Кемпински" и дойде една дама, управител на етажа, която предупреди, че така се пречи на някакви японски инженери. Тогава Фънки се ядоса: "Моцарт им е дошъл тук, те го гонят". Когато концертът свърши, прибрах групата в хотела и Зак бе легнал по гръб пред рецепцията, чакайки да дойде автобусът им и да ги вземе. Тогава му се обади по телефона Шарън Озбърн и му предложи да го вземат в самолета, защото има едно място. "Не, оставам с момчетата", отсече той. Тогава изключително много го признах - че не иска да е с черния хайвер и шампанското, а остава с бандата си. Ето това е ръгби дух.
