С чего начинается Путин? Започва с това, с което и свършва. Или по-точно оттам, където сега се оказа и докъдето всички ни докара.

Една първоначална уговорка: вярно е, аз съм кинокритик, а не политически анализатор. Но така се случи, че от 1997 до 2002 бях кореспондент в информационния отдел на (радио) „Ехото на Москва“. Бях в (медийния) кръг на Путин, тогава още премиер и временно изпълняващ длъжността президент. Пътувах с него по страната. Работих върху руините, останали след взрива на жилищния блок на Каширка (Каширско шосе или „Каширка“ – жилищен район в Москва, където на 13.09.1999 г беше взривен 8-етажен жилищен блок. – бел.пр.) Коментирах парламентарните и президентските избори, даже ми връчиха диплома от Централната избирателна комисия за усърдна работа. Натам, както си мисля, са общоизвестните неща. Но странно защо неочевидни за всички, даже и сега.

Властта на Путин и неговата политика стоят на четири опори, заложени още в първите години на неговото въздигане.

1. Операция „Наследник“

Човек, станал президент в резултат на „спецоперация“ – не избран, а назначен в резултат на сговор между елитите – няма как да вярва в демократични избори. Оттук и само оттук идват тези неговите фалшификации и презрение към избирателя в продължение на двайсет и повече години.

2. Взривовете на жилищните блокове през 1999

Ще повторя, тогава бях там. Разбира се, че „свидетел“ и „експерт“ не са едно и също. Не ми достигна информация, за да мога уверено да обвиня за това злодейство (над 300 убити и около две хиляди пострадали) ФСБ, а не чеченско-арабските наемници, действали под ръководството на Хатаб. Обаче така и никой до днес внятно не обясни историята с „рязанската захар“ (уж някакви там „учения на ФСБ“, когато агенти на службите домъкват във входа на жилищния блок торбите с хексоген). Пък и всички, мисля си, помнят съдбата на специалиста по този въпрос Александър Литвиненко.

Не се концентрирам на въпроса „кой е виновен“, нека опитаме да поразсъждаваме „на кого беше изгодно“. Терористите нищо не спечелиха – те не огласиха заплахи, не поеха отговорност, не предявиха никакви искания. Докато Путин и ФСБ получиха:

– уплах и сплотеност на избирателите,

– убедителен мотив за водене на Втората Чеченска война,

– моментално излетял нагоре рейтинг на премиера силовик и

– дискредитация на московския кмет Лужков, който по това време се смяташе за главен конкурент на предстоящите президентски избори.

Между другото, а защо през всичките тези години версията „ФСБ взривява жилищните блокове“ се припознаваше от куп вменяеми хора като конспиративна фантазия? Дали защото подобно злодейство не се вписваше в образа на бюрократа–мошеника–крадеца? Точно по същата причина не вярваха и в това, че той ще нападне Украйна. „Путин не е такъв“. Да, бе.

(Лично аз с ужас чакам да започнат и „украинските терористични актове“ в Русия. И пак нашите ще си ги спретнат.)

3. Втората Чеченска

Да се даде възможност на масите да канализират емоциите си, страха и жаждата си за отмъщение, да се разсече гордиевият възел на неразрешимия конфликт, а и просто да се организира една „малка победоносна“. По официални данни броят на жертвите сред мирните жители беше хиляда човека, по данни на Amnesty International – 25 хиляди.

Много неща станаха ясни. Бомбардировките на гъстонаселения Грозни, фактически изтрит от лицето на земята. Засекретената статистика на загубите. Твърдият контрол над всички медии при отразяването на конфликта. Забраната да се дава думата на чеченци в пресата. Дехуманизацията на противника: не хора, а „бойци“, не убити, а „ликвидирани“. Не война, а „контратерористична операция“…

И, разбира се, така харесалото се на руснаците „мочить в сортире“ („да ги изтрепем в кенефа“, известен израз, употребен от Путин).

Отлично си спомням стар свой спор с бивш съученик и колега журналист за тази война. „Че там избиха хиляди хора!", – казвам му аз. „Не хора, а бандюги“, – безапелационно ме парира той. Бях потресен. (…) Тогава възникна и приказката „демшиза“ (неологизъм, политическо клише с оскърбително-ироничен характер, производно от „демокрация“ и „шизофрения“ – бел.пр.). Така наричаха онези, които виждаха в чеченците хора.

4. Разгромът на НТВ

Унищожаването на независимата телевизия, способна мощно да подкрепя опонента на действащата власт на изборите – важна крачка на ранния Путин. Тогава се прояви уникалното му безразличие към каквито и да е митинги и протести. Плюс неговото обяснение на политиката с икономика: „спорове на стопански субекти“ и баста. Тогава започна пътят, завършил през март 2022 г. с пълния разгром на всички медии, проявяващи и най-малък намек за независимост.

Нищо ново. Ни-що но-во.

– Презрение към демокрацията;

– Безмилостност към собствения народ;

– Дехуманизация и демонизация на другия народ;

– Ненавист към свободата на словото.

Раз, два, три, четири.

Всичко това си беше от самото начало, когато на толкова народ му харесваше да вижда в Путин перспективния млад политик.

Помня, помня и предизборния конгрес на Съюза на десните сили (и там бях), на който влиятелни либерали – тогава ни се струваше, че са мнозинство – призоваваха към подкрепа за Путин. Открито срещу това възрази един-единствен човек – правозащитникът Сергей Ковальов. Аха, „демшиза“.

Да обсъждаме путинската еволюция е безсмислено. Важен е друг един въпрос: защо обществото (не само руското) се примиряваше с всичко това и приемаше за нормални нещата, които сега ужасяват целия свят?

"А ние за нещо виновни ли сме?"

Ето и възможният отговор на този въпрос, измъчващ сега много руснаци:

Виновни сме, да. За това, че преди 20 години много от нас, по едни или други причини, приемахме за допустимо това, което сега ни се струва чудовищно. (Не ни се струва: то си е чудовищно)

Лично аз се чувствам виновен, че през 2001, гледайки на случващото се, махнах с ръка и реших да се ориентирам към кинокритикита. А май не трябваше.

---------------------

* Находчива препратка към шлагерната песен "С чего начинается Родина?" от съветския патриотичен филм „Щит и меч“, в изпълнение на Марк Бернес 

(Текстът е от Фейсбук профила на автора. "Сега" благодари за превода на Красимир Лозанов)