Месеците на изолация остават във вниманието на гражданството. Равносметката ще е трудна, може би защото значението им се наблюдава през увеличителното стъкло на самотата. Заради това всичко, което ни заобикаля, както и онова вътре в нас, ще ни изглеждат (поне временно) именно някак (пре?)увеличени. Но не бива да омаловажаваме ценностите на самотата. Тя забавя хода на заобикалящото ни и ние успяваме да разгледаме подробности, които в маратонския бяг на живота дори не сме успявали да съзрем. Позволяваме си да спрем, позволяваме си да се върнем. Както и не бързаме да пристигнем някъде, където може също тъй да ни чака самота...

През живота си съм получавал купища книги, повечето надписани, и добросъвестно съм ги отварял – поне да ги „прегледам”. Понякога те се трупаха вкъщи и аз ги носех със себе си в своите отпуски, защото книгите не могат да бъдат пренебрегвани. Това продължава и сега, когато отпуските са минало, а паузи за прочит въобще не се предвиждат. Карантината беше удобна за такава „пауза” и започнах да ровя в купчината от книги, които съм вече „прегледал” и съм отделил за по-подробен прочит. Обяснявам това така разточително, за да стане ясно защо издание, което имам вече повече от две години, се появява чак днес пред читателите на „Нерви и утехи”. Просто едва сега я прочетох наистина – от край до край...

„Дневник на галактическия колоездач” получих от поетесата Виолета Христова през 2017 г. Издадена е от литературен кръг „Смисъл” след смъртта на авторката Галя Вазова (1966-2016). Съдържа есеистичните послания от цикъла, който дава името на книгата и петдесетина стихотворения, достатъчни и за хубав отделен сборник. За текстовете от първата част не мога да се разпростирам тук. Те са поместени във Фейсбук и са имали многобройна публика. За тях в предговора си Виолета Христова пише: „Свидетелство за интересен и изящно съществуващ човек, пълни са с мъдрост, с любопитство и дори по някакъв мистичен начин съдържат доловимо предчувствие за трагичния край на автора си.” (Трябва да изпълня задължителното и да обясня, че Галя Вазова загива с велосипеда си при удар с автомобил на един от склоновете край Чирпан.) „Галактическият колоездач” е поредица от нестандартни, пълни с необикновени хрумвания, метафори и алегории записки. Според мен съдържат порив за бягство от действителността в... самата действителност. Само че нарисувана по друг начин, с друго сърце...

Добавям няколко реда от тоя необикновен цикъл: „Животът е странно нещо. Благо родиш и благо дариш.  Другото е една панелна шепа с изглед към градинката, няколко срамни истории – за обеци, за вещи. Бог не знае за какво. Вдишване и издишване.”

Дълго преди неподражаемата американка Емили Дикинсън да нашуми в България, Владимир Свинтила ни разказваше за нея. Живяла някъде в своето градче,в своя ХIХ век, варила сладко, плетяла дантели, а когато умряла, намерили великите й стихотворения. Е, след време разбрахме, че не е точно така. С Галя Вазова пък съвсем не е така. Живяла е динамично, нестандартно. Оставила е силна, новаторска следа в образователното дело на своя град. И не е страдала от свенливост в споделянето на поезията си. Стиховете. Мога да си послужа с редове, които съм споделял вече: „До смъртта си ще се питам какво става с погребаното слово. След хилядолетия останките от миди и корали се спояват в мрамор и варовик. Дърветата от затрупаните гори – в антрацит. В какво предстои да се превърнат милиардите думи, погребани тъй както са написани, извикани, прошепнати? Знае ли някой това?” Това е от един текст за цензурата. А не е ли цензура също и смъртта? През живота си Галя Вазова не е печатала в списания, не е издала книга. Било й е достатъчно да ги споделя в Мрежата. Но колко дълго там се пазят нашите думи? Знае ли някой? Аз – не. За щастие приятелите й са се погрижили да ги съберат в тази книжка. Горчивото е, че още с излизането си тези стихове се превръщат в литературно наследство.

„Стиховете са чисти, прецизни – пише съставителката, – без самоцелни опити да се изкушава читателят, без евтини трикове и шумолящ словесен целофан.” Това усложнява задачата ми да добавя нещо, да опитам да ви избродирам дантелата от аргументи и похвали, която после да хвърля върху тази силна, сякаш изгравирана на самия делник поезия. „Такъв е животът – сякаш казва поетесата. И загадъчно добавя: – но и друг.”

Вижте как изглежда той в един откъс от стихотворение:

Всеки по своята работа

     в нечие куцо гнездо.

     Залезът в Лисабон,

който никога няма да видя.

Трамваят по току що измити

павета, търкалящ

търпение по нанадолнището.

Какво усилие е животът...

Чаша вода на масата.

Отпивам от тишината си.

Отпивам

и едновременно ми се случват

спомени,

водят ме на училище, целуват ме,

казват ми, че ме обичат,

раждам сина си,

уча го

да заема място на пързалката,без да плаче,

губя халката си, печеля пътища.

Нещата, които мисля, изчезват

като вода от чашата ми.

                          ( et cetera)

В друго стихотворение Галя Вазова посочва мястото на човека в този живот: „Свири – заповядва тя, – оркестър си, не просто инструмент!” В цялата книга има твърде малко, или дори почти няма такива  императивни стихове, затова този отеква. Затваряш книгата с чаровната заблуда, че никога няма да го забравиш. Имаш своя музика в този свят, не се бави, създай я!

Мисля, че поетесата е изпълнила това заклинание. И така е изпреварила смъртта.

Задачата й в поезията и в живота е изразена, според мен, блестящо. Иска да бъде сол. Достатъчно като житейско предназначение. Разбирам това желание. И аз съм го имал. Ето как го обяснява Галя:

Все едно е, че има красиви кристали.

Нима те повече от солта са ви дали?

Хубаво и звънко. Тази поетеса рядко предлага класически стих. Лириката й е в прекрасно овладяна форма, където всяка дума се подчертава от позицията, в която е поставена и добива особен смисъл, различен от онзи в обичайна делнична подредба. Това е нормално в поезията, но при Галя Вазова е особено извисено.

Тук-там поетесата ни доверява нещо от образа си. Допадна ми една такава „информация”: „Луна съм вечер. А през деня съм със лунички.” Хубаво, остава, а в този случай се и прибавя към паметта за автора...

Какво да допълним към тази памет? Може би едно от най дълбоките й любовни стихотворения:

***

Обичта няма минало време.

Никой не е обичал някога.

Обичам е само сега.

Завинаги.

Другото е

между другото.

Или едно от нейните размишления за живота, добили днес особен смисъл:

***

На малкия бряг

седи

и чака неизбежното.

и няма смисъл

в нашата игра

на криеница.

потръпващи листа,

деца на благия

октомври

в очите ми валят.

и нищо,

че си тръгват.

Сигурно поради това, че не търся поезия във Фейсбук, откривам тези стихотворения със закъснение. Изглежда е вярно, че талантливото слово е като лъчението на далечните звезди. Звездата е угаснала отдавна, а светлината й пътува и неизбежно стига до нас. Ако е така, на тази поезия далечен път й предстои...