„Не, сега не е за поезия“ – отново е актуален Вапцаров, когото графоманите слугинажки се опитаха да омаловажат и зачеркнат (белким заемат мястото му в литературата), а един примитив дори го изкара кривокрак.
„И скучно, и тъжно“ – не по-малко актуален е и Лермонтов за ужас на русофобите.
Да, някак вяло мина тази година Празникът на Поезията. Но само тази ли? Че то се видя – днес от поезията нищо не зависи, всичко зависи от политиците. Те си имат приоритети – стабилност, реформи и всякакъв вид простотии.
И се вълнуват цветанишки колко висока оценка им дават техните партньори, без да им мине през акъла, дето го нямат (не може нещо да мине през нищото!), че техните партньори са същите такива недоразумения.
Ех, живот...
Но да не бъдем крайни. Стане ли дума за поезия, ще излезе някой войнствен министър (дето си въобразява, че е войвода, ама понеже е толкова шишкав, не може да направи коремното!) и ще демонстрира ученическите си познания, фъфлейки: „Аз съм българче...“
И тук от само себе си се налага въпросът: „Ти пък, тунеядецо, от какво се оплакваш?“
Ех, живот...
И не бива да упрекваме отишлите в чужбина. Те не избягаха. Те бяха натирени. У повечето гурбетчии звучеше стихът на Вапцаров: „...но хлябът не стига, деца!“ Поетично, нали? От тази пуста чужбина (пуста, а пренаселена от мигранти!) получих картичка от приятел:
„Аз съм българче – свободно
във чужбина днес живея.
Всичко българско и родно
губя, харча и пилея...“
Мда, повод за размисъл. Особено за политиците, дето децата им са в чужбина. Но хайде да не им мислим децата, както политиците не ни мислят нас!
Ех, живот...
Да се върнем обаче на поезията. Какви празници имаше едно време! Е, за някои това бяха организирана спонтанност и спонтанна организираност, но хората се кефеха. Какви поетични десанти се правеха. Четения, рецитали... И салоните – пълни.
Живот ли бе да го оТпишеш...
Но демокрацията сложи абсолютно всичко на мястото си. На едно литературно четене дузина колеги се оказахме повече от публиката.
Имаше само един човек в салона. Ама излезе човек, извади ни от неловкото положение. Покани ни всички у тях, там да му рецитираме. А той извади пиене и мезета – разкош. Защото поетът може да е нежна душа, ама лочи като камила и яде като слон. Пък като е на аванта...
Един от колегите така се разчувства, че изрецитира епиграмата си, озаглавена „Политик“:
Гледайки у своя пъп,
ни говори той за пъб.
Пука ми на мен за пъба –
викам си: Егати ръба!
Накрая домакинът даде на всеки от нас автограф! Разписа ни се на някакви салфетки. Още си пазя моята. Абе, незабравима литературна вечер.
Ех, живот, живот – не си за оТписване!
