Излязох на балкона да видя дали Витоша е теменужен остров в лунносребърни води и изведнъж над култовата за все по-малко нашенци планина видях тънка струйка дим - виеше се като змийче под свирката на приказен вълшебник.

- Брех! - казах си - Дали пък няма да се окаже истина градската легенда за угасналия вулкан?! Дали няма най-сетне планината да спре да бъде безмълвен наблюдател на свинщините ни и да блъвне потоци лава, с които по един помпеевско-херкулански категоричен начин да ги прекрати или поне да приключи с невиждани по нашите земи темпове ремонта на улица "Граф Игнатиев"?!

Добре, обаче димът изчезна, после отново полетя към небето, но на кълба. Това ми напомни за любимите ми едновремешни уестърни, в които сръбският киноактьор Гойко Митич и други лица с индианско етническо самосъзнание си изпращаха димни сигнали в уестърни от Източна Германия.

Няколко минути по-късно очите ми се насълзиха, но не от ретроградно умиление, а защото балконът се изпълни с пушек. Надвесих се над перилата и какво да видя - съседът от долния етаж запалил огън в тенекия от маслини и маха над нея с парче шперплат!

- Ей, Георгиев! - извиках. - Какво правиш?!

Той ме погледна с насълзени от дима очи и прокашля нещо в отговор.

- Кхъ? - задавих се и аз. - Кхъ-кхъ???

Комшията похлупи тенекията с шперплата и посочи към планината.

- Записвай! - викна той. - Ей сега идвам!

И бързо влезе у тях си, докато аз напразно кашлях надолу нещо назидателно. За сетен път се убедих, че оправия с нашите хора няма, след което примирен се дръпнах по-назад и се загледах в димните сигнали. Първо към небето излетяха две кълба дим, после три и това се повтори няколко пъти.

В един момент димът изчезна, а от долния балкон чух призивни викове. Наведох се пак над перилото - комшията отново бе излязъл на неговия си балкон, този път понесъл наръч рекламни дипляни.

- Какво предадоха? - попита ме той продрано.

Обясних му какво съм видял.

- Ясно! - викна той.

- Какво ясно?! - викнах и аз. - Ще ни удушиш тука с този дим!

- Няма начин! - каза комшията. - Братовчедът чака отговор!

И метна в тенекията няколко смачкани дипляни, та пак ни обгърна с адски пушек. След това започна да я покрива ритмично с шперплата и към небето полетяха четири кълбета дим.

- Георгиев, престани! - извиках отчаяно.

- Ей сега, ей сега! - изкашля той и лисна в огъня кана вода.

Пушекът се разсея и можах със свистене да си поема въздух.

- Какво е това чудо бе, човек?! - извиках надолу.

- Димни сигнали! - поясни той нагоре. - С братовчеда от Бистрица си ги пращаме! Туй, дето сега го видя, се разчита така: две кълбета значат "Как сте, що сте?", три значат "Ние сме добре", а пък четири - "Да се пазите да не настинете!". Е, това е, комшу, кореспондираме.

- Ами пишете си в социалните мрежи бе, Георгиев! Пък и телефони има за тази работа! - поучих го.

Съседът се изсмя като напушен:

- Хе-хе, та Бил Гей и онзи, другият, да ни четат какво си приказваме с братовчеда! Че и телефони! Спестен лев, спечелен лев, комшу!

Изведнъж той се обърна в другата посока и застана в стойка като ловно куче:

- Чакай!

Погледнах и аз към центъра, плеснах с ръце:

- Министерският съвет гори!

- Ти пък! Съобщават... - Георгиев със затаен дъх захвана да разчита съобщението.

Подвикнах му:

- Че сме още по-добре ли?

Той потвърди:

- Да, но с факти. Факти на кълбета! Абе знаят как да намерят общ език с хората ония...

Какви точно са ония не можах да чуя, защото в този момент у съседите над нас задумкаха тамтами...