Някои хора колекционират марки, други - картини, има и събирачи на празни бутилки от ракия, а мой познат - ще го наричаме Тиквичка, колекционира жилища. Засега той притежава само няколко, но знайно е, че има ли човек желание, всичко може да постигне и нищо чудно след години колекцията на Тиквичка да се разрасне до десетки и дори стотици екземпляри.

Вероятно вече се чудите що за име е това - Тиквичка? Не, това не е име, а псевдоним, моят познат сам си го избра, защото в събираческата си дейност той се вдъхновява от безсмъртната приказна творба на Джани Родари "Приключенията на Лукчо". Но да караме поред.

Когато преди време Тиквичка реши да колекционира жилища, ние го попитахме:

- Драги Тиквичка, но защо точно жилища?!

- А защо не?! - простодушно ни отговори той.

И запретна ръкави и се захвана за работа. Ние го наблюдавахме отстрани - съпричастно, но и с лека насмешка, защото милият Тиквичка не можеше да се похвали с голямо богатство. А знайно е, че за събирачество на жилища са нужни много пари, в тази дейност само с желание не можеш преуспя. Добре, обаче с начетеност и ум Тиквичка му намери колая.

- Ще постъпя - каза ни той - като героя на Джани Родари! Чели сте "Приключенията на Лукчо", а дори и да не сте, историята е твърде безхитростна! Чичо Тиквичка мечтаел да си има собствена къщичка, но понеже бил беден, се принудил да я направи много, много малка. Толкова малка била на Чичо Тиквичка къщичката, че когато вечер той си лягал в спалнята, главата му била във всекидневната, а краката му стърчали на улицата и при лошо време бил принуден да седи с прибрани крака, та да не ги мокри дъждът.

Ние се спогледахме и зацъкахме с езици, пък някой го попита:

- Тиквичка, не е ли смешна една такава малка къщичка, в която само ще седиш!

- Смейте се вие, смейте се! - отговори ни незлобливо той.

Когато къщичката на Тиквичка стана готова, тя бе точно такава - малка и смешна. Добре, обаче оказа се, че и от такава къщичка може да има полза. Нали нашият човек имаше много приятели и все верни, той бързо намери мераклия да притежава малката къщичка и я размени срещу две други в престижен квартал на столичния град.

- Тиквичка, как стана това?! - ахнахме ние. - Такава нищо и никаква къщичка, а насреща и - две по-големи в София!

- И аз не вярвах, че това е възможно! - чудеше се заедно с нас Тиквичка. - Ала реших да опитам и стана работата! Нали къщичката ми е уникална, много мераклии имаше да я притежават, та даже можех да избирам какви къщички и къде да получа срещу нея!

Не се мина много време и Тиквичка размени тези две къщички за четири други, които бяха още по-големи, не къщички, ами къщи и все в престижен квартал на столицата. Ние пак ахнахме, а Тиквичка пак ни обясни:

- Какво нещо са хората! Ще се избият да притежават моите къщички! Как да им откажа размяната?!

Мислихме, мислихме, но така и не измислихме довод за отказ. А в това време не щеш ли - Тиквичка размени четирите къщи за осем други, още по-големи, не къщички, не къщи, ами КЪЩИ. Направо изгубихме дар слово, а Тиквичка пък нямаше време да се занимава с нас, цялото му време бе посветено на колекцията му от жилища - обикаляше ги ката ден, влизаше вътре, ходеше от стая в стая, отваряше прозорците, а после пак ходеше от стая в стая да затвори прозорците, след което излизаше и отиваше при следващото.

Такива се те, колекционерите, обсебени от манията си! А понеже ние сме изгубили дар слово, ще завършим с думите на класика на детската литература от финала на "Приключенията на Лукчо": "И нека бъде тъй, ние нямаме нищо против, нали?"