Решихме и ние да протестираме. Ще се борим с каквито средства имаме, но ще променим живота си. Купихме големи листове хартия, флумастери, кафе и сандвичи и седнахме да се готвим.
- Първо – да напишем лозунгите, които ще носим по улиците. Казвайте какво да бъде?
- Какво има да се казва – викам, – пишете „Долу!“ и да тръгваме.
- Малко е. Трябва да напишем по-подробно нещата! Нека най-после да се чуе гласът ни!
- Добре – съгласявам се, – ама не се мотайте, че маркерите ще изсъхнат, докато го измислите този лозунг.
- Всичко – викат протестиращите, – всичко ще напишем. За големите им лъжи – това здравеопазване, това ценообразуване, нови хоризонти и щастливо бъдеще – всичко излезе менте! И за това как повярвахме и търчахме да гласуваме за новата власт, а тя седна на главите ни и за всичко ни излъга. Ей така трябва да се напише. Стига менте!
- На друг лозунг ще напишем „Край на шербета“! У нас шербет се лее от устата на всички политици, от телевизора, по разните конгреси и сборове. Повече да не чуваме захаросани обещания и сладки приказки.
- Всички се борят с корупцията, а никой не е осъден за корупция. Пишат се програми и се дават обещания, които никой не изпълнява.
- Да не пропуснем и празните приказки за работа и нови заплати. И за пенсионерите трябва да кажем някоя дума.
- И за децата ни!
- И за природата!
- За данъците, за големите глоби, за лошите пътища!
- Този път ще протестираме до дупка! Искаме си живота. Искаме да дойдат честни и съвестни хора на власт. Да изведат народа на спасителния бряг, да работим, да живеем и да не страдаме.
- Чакайте – спирам ги аз, – това е лудост!
- Никаква лудост не е – отговарят ми, – искаме си живота.
- Говоря за лозунгите, писането и носенето. Няма как да напишем всичко това, че и да го носим и да протестираме.
- Защо?
- Защото – казвам, – докато ние опишем всичките лъжи и измами на властта, мандатът им ще вземе да свърши.
Протестиращите се умълчаха. После викат:
- И какво да правим сега! Да протестираме, без нищо да пишем, така ли?
- Не. Ще вземем един лозунг, ще напишем на него „Долу!“ и тръгваме.
Пак настъпи мълчание. После един вика:
- Малко е това! Хитрата власт веднага ще седне да обяснява как някакви си елементи обикалят улиците, носят лозунги, ама това не се отнася за властта, а за нещо друго. Нали знаете как умеят да замазват истината, особено ако телевизорът ги дава!
- Малко-много – толкова. Не можем да опишем на лозунги и транспаранти всички безобразия и лъжи. Важно е да тръгнем! Другото ще стане ясно само.
- Не, властта никога няма да признае, че това е протест срещу нея.
- Това – викам – е нашият глас и той казва на властта да си върви!
- Трудно ще мине номерът. Много наши гласове никога не са били за властта, ама тя си ги открадна и все за нея си ги брои.
Един от групата свива рамене.
- Ще ни преметнат пак. Ще седнат да доказват, че това изобщо не е гласът на народа, ще обвинят опозицията, че ги клати. Ние ще си ходим по улиците, а властта ще ни открадне гласа и ще го пише за себе си. Ще извадят старите тефтери и ще доказват, че за тях са гласували милиони, а ние сме нищо.
Викам им:
- Нищо не могат да откраднат! Не виждате ли, че този път имаме повече гласове, отколкото са гласували.
Излязохме на улицата, а на лозунга турихме само една дума, ама няма как да ви я кажа сега.