Дум, дум, дум! Някой блъскаше равномерно по стената на къщата ми. Излязох и го видях – стоеше с лице към стената и си блъскаше главата в тухлите.

Отидох до него и запитах:

- Как сте, господине?

- Зле съм – отговори господинът и продължи да стои с лице, забито в стената.

- Имам – казвам му – хапчета срещу главоболие. И други, но те са за общо успокоение.

- Не е такава болката! На мен вече нищо не може да ми помогне.

И отново заби глава в стената – дум, дум, дум!

- Нещо сериозно ли е? – питам го аз.

- Гласувах на изборите – рече той с лице към стената, – отидох и пуснах бюлетина в урната.

Отдъхнах си.

- Че това – рекох му – го правят хиляди хора. Отиват, гласуват, но не се разболяват от това, нито бият глава в стената. Напротив – хоро играят.

- Така е – съгласи се той, – но аз не исках да го правя!

- Хубава работа, тогава защо гласува! Принудиха ли те?

- Не. Напълно доброволно го направих.

- Дадоха ли ти кинти, за да гласуваш?

- Не, аз винаги гласувам безплатно.

Ставаше все по-весело.

- Тогава защо така страдаш и си блъскаш главата? Сам си отишъл, пуснал си бюлетината и сега мъка и болка! А?

- Защото не исках, не разбираш ли!

- Не, нищо не вдявам. Аз не искам и не гласувам! Просто е.

Той стоеше все така пред ъгъла на къщата ми, с лице в тухлената стена.

- Не, не е просто. Това е по-силно от мен.

- Какво е то – дълг, надежда за бъдещето, срам, някакви очаквания или обикновена глупост, а?

- Не знам бе, човек! – рече глухо той.

- И сега страдаш!

- Направо умирам от болка! – вика. – Ама болката е вътре в мен, не само в главата!

После продължи:

- Изчитам всичките програми на партиите или поне това, на което казват програма. Гледам всички новини, слушам всички отчети  и хвалби. И си казвам – няма да им гласувам. Не и този път!

- Казваш си, че няма да им гласуваш!

- Казвам си го хиляди пъти. Не харесвам никого. Всичко, което кандидатите ми обещават преди изборите, е мижи, да те лажем. Пунт и пластика. Пакетиран въздух. Нищо сериозно.

- И затова не искаш да гласуваш!

Той удари един-два пъти главата си в стената. И викна:

- Не е само за това. Помня всичките им обещания. Знам наизуст това, което говорят от години.

И пак – дум, дум.

- Нищо от това, което направиха, не ми харесва. Не искам нищо да ми обещават. Не желая да ми дават. Не искам да ги виждам. Не мога да ги търпя! Ненавиждам целия този политически цирк.

- И? – питам го.

- Икци – вика, – дойдат ли избори, аз отивам и пак гласувам, давам им гласа си. И сега ненавиждам себе си.

- Защо – питам го – си причиняваш всичко това?

Вдига рамене:

- Не знам! Ей това ми е проблемът! Нещо в мене е дефектно, всеки път гласувам. Пускам гласа си и после ме втриса... Извинявам се за това, че в твойта къща удрям главата си, но просто не издържах!

- Да не ти пука за къщата – викам му, – ако знаеш аз колко пъти съм я блъскал с глава, тя ще оцелее, не я мисли.

И го питам:

- Добре де, гласувал си, гласувал. За кого пусна бюлетината си?

- Ей това – вика – е най-големият ми проблем! И аз искам да знам за кого гласувах, но никога досега не разбрах истината за кого отива моят глас!

Отворих си устата да му кажа, че малко хора знаят отговора на този въпрос, но си замълчах – от все повече места в квартала се носеше този тъп звук: дум, дум, дум!