Извика ме най-големият шеф (по кубатура имам предвид, иначе и той сигурно си има шеф) и ме огледа внимателно все едно съм манекенка или кюфте. После попита:

- Ние тук какво сме?

- Медийна империя! - отговорих като по вода.

- А това означава голяма какво?

Един начинаещ, неукрепнал колега би отговорил "отговорност", но аз съм бил на седмичен тренинг на Боабабските острови, след който двама колеги бяха пред трансплантация на черен дроб, та затова изстрелях:

- Печалба!

- Която се прави с какво?

- Со дупе, за да има пари!

- Хайде, бягай в Националната лудница да отразяваш!

Отпечатани на хартия, тези думи изглеждат сухи, делнични, обаче в онзи момент, насред необятния килим в грандиозния кабинет на бойкоравния, за мен те прозвучаха като благословия. Ала и като отговорност, защото щом в дебрите на властта пращат мен, всепризнатия майстор на журналистическото разследване с елементи на масаж, значи има защо.

Председателят на Националната лудница ме прие веднага и ловко подхвана по същество:

- Идеята за нашата мегаструктура не се роди на гола поляна, така да се каже. След като онзи ден колегите пребориха замърсяването на въздуха в София посредством зеления билет за градския транспорт и буферните паркинги, решихме да пренесем добрата практика върху цялата държава.

Веднага оцених красотата на идеята:

- Решихте да дадете на всеки българин по един билет и кой накъдето му видят очите, а заинатилите се - в буферни места за концентрация, където да не пречат?

Той се усмихна:

- Да, първоначално имаше и такава идея, но ние я надградихме със силата на мисълта. "Зелен билет - добре!" помислихме си на глас, "обаче жълт билет не е ли още по-добре?"

- Жълт билет? - недоумях.

- Преди този документ се наричаше "книжка", но това е подробност, въпрос на терминология, важен е големият смисъл на инициативата!

- И той е? - полюбопитствах професионално.

- Да се сложи ред! - категорично ми отговори председателят. - Това искат хората!

- Няма спор - съгласих се дипломатично. - Разяснете обаче как се съчетават редът в държавата и жълтият билет за всеки?

- Те изкристализират в Национална лудница! Приемем ли, че държавата ни е една голяма лудница, всичко в нея става редно! Тоест вече има ред, подчертавам, каквото и да става!

Малко е да се каже, че оцених красотата и на тази идея, аз направо получих множествено професионално удовлетворение, което преди това ми се бе случвало при интервюто с фолкдивата Малоумна, близнила от двама футболисти едновременно (ексклузивна физиологично-етична обосновка на случая само в нашите издания).

- Някой е недоволен? Очевидно луд човек! - продължи председателят. - Граждани протестират? Какво да ги правиш, луди хора! Този или онзи краде, та се къса? Не можем да го подведем под съдебна отговорност, той е луд и законът го брани!

- За медиите това правило важи ли? - зададох въпрос с ясен отговор.

Той се усмихна мило, после пак стана сериозен, дори суров:

- Всички сме в кюпа! Каквото за народа, това и за нас!

Сондирах вариант за грандиозен финал:

- Можем ли да твърдим, че жълтият билет за всеки е нещо като онова митично супероръжие, което ще обезсмисли войната и така ще наложи вечен мир?

Той смирено въздъхна:

- Ние, в Националната лудница, се надяваме, че е така! Все пак луди хора - под вещ контрол ли са, не са опасни - раменете му се изправиха, очите му отново блеснаха. - Ако ли не, има кой да се погрижи това да стане реалност!

Точно в този момент фотографът го щракна за първите ни страници.