Имаше дни, когато властта отваряше вратите на своите кабинети и обикновените хора търчаха там, за да си правят селфи пред бюра и кресла. Аз често бях сред първите посетители – все си мислех, че ще науча нещо важно, ама йок. Първо – стана ясно, че от министрите човек не може да разбере как работи машината на управлението. Много неща скърцаха в държавата, чуваше се тракане и боботене, а никой нищо не казваше. Така спрях да питам за делата на министрите, защото разбрах, че и те не се интересуват от работата си. И второ: имаше само един човек, който въртеше педалите на държавната управа – премиерът. Него трябваше да питам, него трябваше да чакаме.

И сега, в един такъв отворен ден, аз пак стоях на дългата опашка от хора пред вратите на правителството. Отвсякъде идеше глъч, всеки говореше и коментираше на висок глас.

- Това – вика един от навалицата – да се управлява държавата не е кой знае какъв зор! Имаш съветници, помощници, всякакви услуги. Ти само трябва да ги слушаш и да избираш!

- А хляб? – чу се глас. – Ще има ли за всички, а?

- Днес управлението на държавата е страшно лесно – вика друг, – вече всички го разбраха! Като ни затворят границата от юг, на помощ идва гръцкото правителство. Ако закъсаме с престъпността – идват от френското посолство с чувал гнили ябълки. Ако имаме грижа с прането на мангизи и наркотрафика – американското посолство е насреща. За оградите по границата ни и разните емигранти – търсим помощ от турската амбасада. По въпросите за международния тероризъм – има израелско посолство. За пари се обръщаме към европейските институции, за новичок - Русия го дава, Британия казва дали е истински! 

- Хляб ще има ли? – пак попита някой високо.

- То не всичко е така. Що приказки се изговориха за оня газов хъб, ама на, няма резултат.

- А за хъбчето ще трябва да се отворят вратите на руското посолство. Ама нещо не се получава много.

- Хляб и ракия, иначе излизаме на улицата!

- Даже ако трябва да преброим комарите по река Дунав – насреща е румънското посолство. Казвам ви – лесно е да се управлява държава като нашата! Все ще дойде някой, който ще ни каже какво точно трябва да направим!

- Ти – пита друг глас, – като толкова много знаеш за управата, защо си тука?

- Нищо не знам – изметна се онзи, – само казвам какво говорят хората. Ако срещна днеска премиера, ще го запитам – що така бе, нали тебе избрахме да ни водиш и командваш, що непрекъснато някакви специалисти от братски и разни други държави все идват и ти казват кое е черно и кое не е бяло? А ти им козируваш и изпълняваш, а? Това ще питам!

- Хаха! – изсмя се някой грубо. – Ще има да чакаш отговор! Премиерът от сто кладенеца вода ще ти докара, ама никога няма да падне по гръб.

- Е, за това съм тука! Това е най-любимата ми част от приказката – как весело и свободно живеем! Как все ние сме криви и неразбрали, а премиерът винаги е на бял кон, прав и величав! Това, като го каже, знам, че нищо не се е променило и нищо ново няма да се случи, и аз се успокоявам. Но днеска искам да го чуя и видя лично с очите си!

- Да го питате за хляба! – настоя глас. – И за ракията!

В този час отвориха вратите на правителствената сграда и хората се юрнаха напред. После разправяха, че премиерът лично се явил и е говорил с народа.

- Добре – питах ги аз, – той потвърди или отрече, че по този клисав начин се управлява държавата, а?

- Много шумно беше – викат, – нищо не се разбра от премиерските думи. А и той много бързаше.

Премиер-министърът им рекъл, че има важна и отговорна среща в посолството на много близка нам държава. Но било толкова шумно, че този път не станало ясно кой точно амбасадор привиква нашия премиер...

Викам им:

- По-често трябва да отварят вратите на властта, че темите са много, един ден е малко да бъдат поставени всичките. Защото, ако така продължи, никога няма да стигнем до въпроса за хляба и ракията.