Д-р Радосвета (Рада) Стаменкова е изпълнителен директор на Българската асоциация по семейно планиранe, която тази година отбелязва 30-годишен юбилей. Завършва със златен медал Френската гимназия, а след това медицина в Медицинска академия – София. За много кратко работи като лекар в стандартния смисъл на думата. Специализира в Института за обществени и политически науки на американския университет "Джонс Хопкинс", както и в редица други обучителни програми в Брюксел и Лондон.
Д-р Рада Стаменкова работи с подрастващи, учители, здравни специалисти, медии, общини, затворници, хора с ХИВ, младежи в институции и със специални образователни потребности. Обучител е на ромските здравни медиатори и ментор на студенти роми от медицински специалности.
Човек с огромно сърце и чувство за хумор, комик (преди дни участва в стендъп шоуто One Night Stand в зала 1 на НДК). По собствените ѝ думи тя е "жената, която отговаря за секса на нацията".
1. Мечката
Така се завъртя животът, че последните 25 години все работя със и за роми. Почти няма ромски квартал, махала в държавата, в която да не съм била повече от веднъж. Но като се върна във времето, се сещам за една случка, която се разигра лятото след трети или четвърти клас на лагер в Обзор. Децата от нашия квартал винаги ги пращаха в Обзор и аз обичах да ходя заради тях, макар иначе да предпочитах море с нашите, защото те никога не ме ограничаваха колко да седя във водата. А на лагера трябваше да се печеш десет минути на едната страна, десет на другата и после те пускат за 10 минути във водата. Но пък много хубаво си приказвахме и си играехме с другите деца - и както си играехме един следобед, дойде мечкар. Ром с гъдулка и мечка - класика. И едно момче, с което много се заяждахме, ми каза - ти не можеш да се качиш на тая мечка! И аз - кой бе, аз ли няма да яхна тая мечка?! Имам и снимка в архива, с детска рокличка с харбалички, как съм си яхнала мечката. А човекът с гъдулката беше много мил, каза - не се притеснявай, тя е добричка, и ме придържаше да не падна. И аз адски горда, защото съм впечатлила всички от лагера на мечка!
На другата сутрин слизам на закуска като принцеса. И в момента, в който влизам в столовата, чувам възглас от момчешката маса: "Ето я циганката, идва!". Така за пръв път разбрах, че невинаги нещата, които правиш, постигат ефекта, който искаш. И за да затвърдя ефекта, който искам, набих момчето. С което историята не свърши, защото в края на лагера за пръв път играх на бутилка - и със същото това момче се целувахме.
Но снимката и до ден днешен пазя и си я ползвам по разни обучения. Когато я показвам, казвам - това е снимка от детството ми, когато нямахме пари и с баща ми ходехме по площадите. Ние с Медунка правехме номера, а после аз минавах с дайрето и събирах пари. И виждах как на хората започват да им се удължават физиономиите. А баща ми, светла му памет, който беше дерматолог, никога не научи, че съм го произвела в гъдулколог.
2. Космосът
Ние сме в село Ковачево, Пазарджишко, в двора на нашата здравна медиаторка Сабире – удивителна жена, от която много съм научила. Седнали сме в кръгче - жени от много млада до средна възраст, и си говорим за женски работи - за репродуктивно здраве, за контрацепция и за най-популярния и тачен в ромската общност контрацептив, а именно спиралата. Ромската жена като цяло, както и българската омъжена жена, предпочита този метод. Но ползването му е свързано с различни митове, легенди и страхове. Един от тях е, че спиралата пътува. Нищо че репродуктивната система е затворена, че спиралата се слага в матката, жените си представят как тя тръгва да пътува и може да се качи в белия дроб, в черния дроб, в сърцето и тъй нататък. Седим си ние и си говорим, и една от тях ми казва - душичко, много искам да ползвам, обаче много ма й страх. От какво те е страх, питам. "Страх ма й да ни ми са качи". Е, къде да ти се качи? "Ами нагоре, нагоре..." И аз казвам - къде нагоре бе, в космоса ли? Тя ми вика - "а нье, нье, по-нагоре". Тук установих колко съм глупава. Тази жена не знае какво значи космос - и вероятно е разбрала, че я питам за окосмената част на венериния хълм. И тя ми казва много логично, че в нейната представа спиралата се качва над тези косми. "Толкова косми, толкова нафта има в музея на космонавта", нали. Но много е важно, когато говорим с една аудитория, да сме сигурни, че говорим на един и същи език - иначе става като вавилонска кула.
С жената поговорихме, обясних, чертах, рисувах и успях да я убедя.
3. Мария Антоанета
Когато човек тръгва да работи със и за роми, трябва да знае, че те не са една хомогенна общност. Това са хора, които имат различни занимания, дошли са по различно време, имат различна религия - православни, евангелисти, мюсюлмани..., различен език - някои говорят ромски, други турски, копанарите говорят на влашки диалект, а цуцоманите в Северозападна България пък говорят български като майчин език. Като тръгнеш оттам, ти става ясно, че са ужасно различни. И когато подхождаш към групата, трябва да знаеш при кого отиваш - това е едното нещо. Второто е да имаш търпение и да бъдеш готов на всякакви обрати. Аз самата се учих по метода на пробите и грешките, или метода на мотиката. Като настъпиш една мотика два пъти - някак си може да се понесе, ако я настъпиш трети път, явно не си за тая работа.
Та тръгвам с това дълго предисловие, за да кажа, че има места, които ме радват, защото виждам развитие към по-добро. Села, в които едва ли не всеки втори е с висше образование. Но има и ужасно тъжни места, в които по-будните и предприемчивите са отишли в чужбина да търсят по-добър живот, а там са останали само най-уязвимите и маргинализираните. Няколко са тия квартали, в които, като отида, ме боли сърцето - ромската махала в Николаево, село Марчево - което, предполагам, е известно на голяма част от читателите, тъй като през него минава пътят за едни от най-красивите родопски села Лещен и Ковачевица.
В Марчево има един квартал, Кремиковци, където къщите са от найлон, плат или просто някакви отпадъци. Нямат течаща вода, имаше две чешми за целия квартал, наистина тъжно място. В Гоце Делчев правихме обучение, събрали сме жените и си говорим за хигиена. Това беше в зората на дейността ни, още не знаех толкова неща, които знам сега. Отиваме ние с едни презентации, пауърпойнт, голямата работа. А на място се оказа, че нито един не знае да чете и пише. Трябва спешно да измислиш нещо, не може да им показваш пауърпойнт!
И ние измислихме. Аз много лошо рисувам, но рисувахме заедно, показвахме нещата и се справихме. А разбрах, че сме се справили, когато в обедната пауза жените отидоха до пазара в града и като се върнаха, всички си бяха купили сапун, тоалетна хартия...
На нашите срещи често правим и едно упражнение, на което се питаме - какви са българите, ромите, турците? Ромите казват как виждат българите и турците, турците - българите и ромите, а българите - ромите и турците, съответно с най-хубавите и най-лошите им черти. В такива групи обикновено ромите казват, че българите са богати. И аз си викам - бе кво толкова сме богати, всички чакаме деня на заплата. После се сетих, че в техните очи ние наистина сме богати, защото имаме течаща топла вода, пералня, електрическа печка, хладилник... Тези неща не са леснопостижими в гетото. Когато жените от Марчево споделяха коя как прекарва сутрините си, повечето казваха, че преди да събудят децата, месят хляб. И аз като една Мария Антоанета, която праща хората да ядат пасти, казвам - ама защо, няма ли хлебарница наблизо? Те ми отговарят - ами на нас ни е по-евтино да си направим хляб, отколкото да си го купим.
Ей такива уроци постоянно получава човек. Но когато се адаптираш и рисуваш, понякога успяваш да предадеш посланието, за което си тръгнал.
4. Грузински виц
Имам изключително ярък спомен от първото ми пътуване до Грузия през 90-те години, малко след конфликта в Абхазия. Отивам с огромно любопитство в Тбилиси, ще правя обучение по стратегическо планиране за НПО. Другарят ми в живота ме е изпратил с бойната задача да донеса грузински коняк. А аз лично съм си поставила за цел да разбера как грузинците, като се съберат, винаги има тамада и винаги се вдигат тостове. Исках да видя какво е туй нещо с тостовете. Третата ми най-съкровена мечта бе, като отида, да увелича завидния си запас от грузински вицове.
Първото ми впечатление от Грузия бе, че има режим на тока - тук вече бяхме приключили с това. Настанили са ме в частен хотел, издържан в най-лошите архитектурни традиции на 90-те - такива гнусни пъпки имаме и в София, не една и две. Той е точно срещу бившия хотел на "Интурист" в Тбилиси, който беше превърнат в нещо като лагер за бежанците от Абхазия. Гледаш хотелските стаи с избушени балкони, на много места вместо стъкла на прозорците има одеяла и в тези малки кутийки са настанени цели семейства. Това не ми действа добре. Но отиваме ние, правим обучението - вместо на английски, както се очакваше, на руски. Разбира се, след като сме приключили, преди да си замина, има тържествена вечеря. Аз вече съм закупила лелеяния грузински коняк и отивам да изпълня другите две мечти. В момента, в който сядаме, тамадата става и изпрасква един невероятно цветист тост! После дава думата на гостенката, демек на мен, и така всички се изреждат, а храната им е просто великолепна. Виното също. В един момент аз се престрашавам и казвам - а сега, хайде вицове! Всички ме гледат учудено. Но продължавам: "Аз много ви благодаря за това с тостовете, адски ми беше важно, но ми е много важно и да ми кажете още грузински вицове". И тук, за да изпъкна и да покажа, че съм подготвена, решавам аз да им разкажа няколко. Разказвам един, два, три. Чак на третия се усещам, че топлата атмосфера, която цареше преди на масата, се е загубила, а хората гледат лошо: "Какво е това?" И аз: "Това са грузински вицове". Те с изключително ледени физиономии казват - това са глупавите слухове, които руснаците разпространяват за нас. В този момент разбрах, че грузински вицове в Грузия не се разказват. Те са популярни явно само в други държави.
Тръгнах си ужасно посрамена. Добре, че си отивах на следващата сутрин, защото не мисля, че с нещо щях да успея да поправя лошото впечатление, което оставих.
