На 26 февруари 1907 г., понеделник, към 16 часа приключва поредното заседание но Народното събрание. Премиерът Димитър Петков, придружен от министрите д-р Никола Генадиев, Лазар Паяков и генерал Михаил Савов, излиза от сградата на парламента и тръгва по бул. "Цар Освободител" по посока на Борисовата градина. След половинчасова разходка те се връщат обратно. Близо до Сърмаджиевата къща (днес резиденция на турския посланик) са посрещнати от млад мъж. Той поздравява, подминава и веднага рязко се обръща. В ръцете му лъсва пистолет и започва да стреля. Министър-председателят пада смъртно ранен на тротоара. Два куршума раняват леко д-р Генадиев. Тялото на Петков е откарано в дома му на ул. "Г.С. Раковски" № 66. Там пристигат бившата му съпруга Екатерина Ризова с двамата синове Петко и Никола, министри, депутати, дипломатически представители. Аутопсията установява, че той е умрял от вътрешен кръвоизлив, причинен от разкъсана белодробна артерия. Атентаторът е заловен от наблизо стоящ стражар. Оказва се, че това е Александър Петров, бивш банков чиновник от Видин. 
На 2 март хилядно множество се стича за погребението на Димитър Петков. Намиращият се в Париж княз Фердинанд І изпраща съболезнователна телеграма. Траурната церемония е извършена в църквата "Св. Крал" (днес "Св. Неделя"). Присъства целият политически елит на страната.

Убитият премиер е погребан с топовни салюти

между гробовете на своите приятели и партийни съмишленици Стефан Стамболов и Димитър Греков.

Атентаторът прави пълни самопризнания. Той е дисциплинарно уволнен от видинския клон на Българската земеделска банка. Идва в София, за да защитава професионалните си права. Разчита на д-р Генадиев, когото познава от предизборен митинг в дунавския град. Ала като министър на търговията и земеделието той утвърждава издадената заповед. Това афектира Петров и той започва да се заканва с отмъщение. Така се стига до извършеното престъпление. Той е осъден от Софийския военнополеви съд на смърт за предумишлено убийство. Присъдата е утвърдена от княз Фердинанд І и приведена в изпълнение.
Убийството на Димитър Петков предизвиква силен резонанс в българското общество. И това не е случайно, защото той заема водещо място сред родния политически елит в първите десетилетия след Освобождението. Роден е на 21 октомври 1858 г. в село Баш кьой, Тулчанско (днес в Румъния). Участва в Сръбско-турската война 1876 г. като доброволец в четата на Панайот Хитов и като опълченец в Руско-турската война 1877-1878. Сражава се при Стара Загора и Шипка. Тежко ранен в лявата ръка, остава инвалид. 
След смъртта на Стамболов, Петков става лидер на Народнолибералната партия. Той е депутат и председател на ІV велико народно събрание, на VІ и на VІІ обикновено народно събрание. Участва като министър в правителствата на Стамболов и Рачо Петров, министър-председател 1906-1907 г. Води политика на радикални мерки срещу политическите си противници, на покровителство на родната индустрия, търговия и занаяти, на сближаване със западноевропейските държави, на превъоръжаване на българската войска.  
Безспорно най-значимо място в неговия обществено-политически живот заема

дейността му като кмет на София (1888-1893)

Под негово ръководство се полагат основите на плановото изграждане на столицата и тя започва да придобива облик на модерен европейски град. Оформени са много от днешните централни площади, булеварди и улици. Изградени са Лъвовият и Орловият мост. Подменя се старият водопровод, определя се място на Централните софийски гробища. Правят се проучвания за въвеждане на електрическото осветление и електрически трамвай в София. Петков лично съдейства за завършване на проточилия се с години строеж на паметника на Васил Левски. 
Десетилетие след убийството на министър-председателя и двамата му синове се включват активно в българския политически живот. Но тях също ги очаква нерадостна съдба и стават жертви на политическите страсти.
Петко Петков е роден на 4 май 1891 г. Завършва право, политически науки и дипломация в Сорбоната, Париж. Участва във войните за национално обединение 1912-1918 като доброволец и офицер. Кавалер на орден за храброст. П. Петков е член на българската делегация на Генуезката конференция (1922) и в Обществото на народите (1922). Изпълнява длъжността Директор и главен секретар на Политическия отдел на Министерството на външните работи (ноември 1922 - юни 1923). По време на Деветоюнския преврат 1923 г. е арестуван, но скоро е освободен. Негласно се превръща в един от лидерите на лявото крило в Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Заема се с възстановяването на местните земеделски структури. Избран е за народен представител в ХХІ обикновено народно събрание и е

един от най-активните противници на Демократическия сговор

Държи гневни антиправителствени речи в парламента. Чашата прелива, когато той развява пред министерската маса кървавите ризи на измъчваните земеделци в Сливнишката казарма. Това предизвиква и ответната реакция на управляващите. Министрите - генералите Иван Вълков и Иван Русев, убеждават водача на ВМРО Тодор Александров да им предостави екзекутор. 
Към 20 часа на 14 юни 1924 г. непокорният П. Петков е прострелян на ул. "Московска" в центъра на столицата. Терористичният акт е дело на полицейския служител и член на ВМРО Стефан Каркалашев. Убийството е извършено по изричното разпореждане на генерал Ив. Вълков. 
Отзвукът от смъртта на П. Петков в страната и в чужбина, особено във Франция, е много силен. Майка му отказва да приеме съболезнованията на двореца. Каркалашев е заловен на местопрестъплението. Легитимира се с полицейска карта и го пускат. След това е арестуван и през октомври 1924 г. е осъден на смърт. По-късно присъдата е заменена с доживотен затвор, но след три месеца го освобождават.  
Трагично завършва живота и на по-малкия син Никола. Той е роден на 21 юли 1893 г. Учи в Първа мъжка гимназия в София. Подобно на брат си следва право в Париж, но по време на войните 1912-1918 се завръща в България. През 1922 г. се дипломира в Сорбоната и е назначен за секретар на българската легация във френската столица, където живее до 1929 г. След това се включва в родния политически живот. Влиза в БЗНС "Александър Стамболийски" и става член на Постоянното присъствие. Обявява се против преврата на 19 май 1934 г. и установения режим. Участва в нелегалното ръководство на Отечествения фронт и в първото правителство след 9 септември 1944 г. През лятото на 1945 г. се разграничава от управляващите и създава опозиционния БЗНС "Никола Петков".

Налага се като лидер на обединената опозиция

против диктатурата на Българската работническа партия (комунисти).  
На 5 юни 1947 г. Никола Петков е арестуван в парламента. Той е обвинен, че образува конспиративната организация "Военен съюз", която си поставя за цел "събарянето, подравянето или отслабването на установената власт в държавата чрез преврат". Петков отхвърля обвиненията. В началото на август срещу него започва монтиран политически процес. Осъден е на смърт чрез обесване. В 0,15 часа на 23 септември 1947 г. вече полумъртвият Петков увисва на бесилото. Комунистическата власт не позволява да бъде организирано публично погребение. Убийството му е сигнал за погром над опозицията, нейните организации и членове. Никола Петков е посмъртно реабилитиран през 1990 г.